Отваряй, Юле, че дојдоа! – Юле, това е леля Наташа! – гласът по телефона звънеше със същата фалшива веселост, че чак зъбите те заболяват. – След седмица ще сме в София, трябва да уредим някакви документи. Ще поживеем у теб, седмица-две, става ли? Юлия едва не се задави с чая. Така – без „здрасти”, без „как си”, направо – ще живеем. Не „може ли“, не „удобно ли“. Ще живеем. Точка. – Лельо Наташа, – Юлия се опита да звучи меко, – радвам се да те чуя. Но за живеенето… По-добре да ти помогна да намериш някой хотел? Сега има добри оферти, съвсем евтино. – Какъв ти хотел? – лелята изсумтя, все едно племенницата говори пълни глупости. – Защо да хвърляме пари? Останала ти е тристайната от баща ти! Цял апартамент, а ти живееш сама! Юлия затвори очи. Започна се… – Това е моят апартамент, лельо. – Твоят? – в гласа ѝ проблесна нещо остро, неприятно. – А баща ти чий беше? Не от нашето семейство ли? Кръвта вода не става, Юле. Не сме ти чужди, а ти ни изгониш в хотел – все едно сме кучета! – Никого не гоня. Просто няма как да ви приема. – И защо така? „Защото миналия път ми направихте живота ад“, – мисли си Юлия, но казва друго: – Лельо Наташа, имам си обстоятелства. Няма да мога. – Обстоятелства, тя имала! – вече не крие раздразнението си. – Три стаи стоят празни, а обстоятелства! Баща ти, Бог да го прости, нашето семейство никога нямаше да изгони! Цялата си като майка си… – Лельо… – Какво – лельо? В събота идваме, към обед. Максим и Павел ще са с мен. Посрещаш ни подобаващо! – Казах ти – не мога. – Юле! – настоятелен, команден глас. – Не се обсъжда. В събота сме там. Кратки гудки. Юлия бавно остави телефона на масата. Седна минута, загледана в една точка. После въздъхна тежко и се отпусна на облегалката. Все същата история. Преди две години леля Наташа вече „гостува“. Дойдоха четирима, уж за три дни – останаха две седмици. Максим, нейният мъж, се разположи на дивана ѝ с обувките, щракаше дистанционното до три през нощта; Павел, синът, взимаше храна от хладилника и не изми нито веднъж чиниите; самата леля царуваше в кухнята, критикуваше от пердетата до „грешната“ плочка. А като си тръгнаха, Юлия намери изгорена тапицерия, счупен рафт в банята и странни петна по килима. Пари – ни дума. За продукти, за комуналните, които скочиха за две седмици – и стотинка не дадоха. Просто стегнаха багажа и си тръгнаха със: „Браво, Юле, ти си умница“. Юлия потърка слепоочия. Не. Това повече няма да се повтори. Лелята да си крещи за татко и семейните връзки колкото иска. Даже да дойде – ще намери затворена врата. Юлия взе телефона и отвори браузъра. Трябва им хотел – хубав, чист, с всички екстри. Ще прати адреса и ясно ще обясни – това е помощта, която може да даде. А ако не го разберат – това вече не ѝ е проблемът. Два дни тишина. Юлия работи, вечер се разхожда, приготвя си вечеря сама и вече вярва, че лелиния звън е бил лош сън. Може да се откажат, може да открият друг роднина за пребиваване. Телефонът звъни в четвъртък привечер. „Леля Наташа“, и стомахът се сви. – Юле, аз съм! – бодрият глас нахлу в тишината. – Утре пристигаме, влакът в два по обед. Посрещни ни и сложи трапеза – трябва да ядем като хората! Юлия бавно седна на дивана. Пръстите побеляха върху телефона. – Лельо Наташа, – ясно, бавно, отделя всяка дума, – вече казах. Няма да ви пусна в апартамента. Не идвайте у мен. – Айде стига! – лелята се засмя, все едно чува стари шеги. – Не пускам, пускам… Взети са вече билети! – Това си е ваш проблем. – Юле, какво ти става? Роднина ли си или не? Семейството трябва да се помага, това е свято! – На никого не съм длъжна. – Още как! Баща ти, Бог да го прости… – Лельо, престани с баща ми. Казах не. Това е последно. Лелята въздъхна – силно, театрално, сякаш се готви за капризно дете: – Юле, твоето мнение никой тук не го интересува, ясно ли? Ние сме семейство. А ти се държиш, сякаш сме ти неприятели. Утре в два, не забравяй! – Казвам ти… – Достатъчно, целувам, до утре! Гудки… Юлия гледа изгасналия екран. Вътре се разпалва нещо горещо, ядно. Хвърля телефона на дивана, започва да крачи – три крачки натам, три обратно, като животно в клетка. Никой не я брои за нищо. Перфектно. Спира изведнъж. Дръж по-широко джоба, скъпа лельо… Юлия взема телефона, намира „Мама“ в контактите. – Ало? Юлечка? – топъл, леко изненадан глас. – Случило ли се нещо? – Мамо, искам да дойда при теб. Утре. За седмица, може и повече. Пауза. – Утре? Миличка, беше тук преди месец… – Знам. Но много трябва. Работя дистанционно, все едно къде съм. Ще ме приемеш ли? Мама се замисля още миг и Юлия сякаш вижда как се мръщи, опитвайки се да разбере защо. – Разбира се, заповядай. Винаги си ми добре дошла, знаеш го. Но всичко наред ли ти е? – Да, мамо, всичко е наред. Просто ми липсваш. Съобщението прекъсва и Юлия се усмихва най-после. В събота на обяд леля Наташа със семейството ще цъфне пред заключена врата. Може да звънят, да тропат, да скандалят – домакинята я няма. Не е в магазин, не е при приятелка. В друг град, триста километра далеч. Юлия купува билет. Влак сутринта, шест и четиридесет и пет. Идеално. Когато лелята стигне блока, тя вече ще пие чай в кухнята на мама. Кръвта може и да не е вода, но понякога и на най-близките им трябва твърдо „не“. Във влака Юлия слуша тракането на колелата и си представя физиономията на леля при затворената врата. Очите ѝ се затварят, главата бучи, но душата ѝ е спокойна. Мама я посреща на гарата, гушва я, води я у дома. Храни я с баница със сирене, дава ѝ чай, изпраща я да спи. – После ще говорим, – казва, прибирайки празната чаша. – Почини първо. Юлия заспива, едва докоснала възглавницата. Събужда се от истеричен звън на телефона. Ръката машинално го намира, очите едва фокусират – „Леля Наташа“. – Юлия! – леля крещи така, че Юлия отнася телефона далеч от ухото. – Вече двадесет минути чакаме пред твоята врата! Защо не отваряш?! Юлия сяда на леглото, потърква лицето си. Залезът вече е навън – спала е половин ден. – Защото не съм там – казва и не скрива усмивката си. – Как така те няма?! Къде си?! – В друг град. Тишина. После – взрив: – Нагла си станала! Знаеше, че идваме, а ти офейка?! Как можа?! – Лесно. Предупредих, че няма да ви пусна. Не ме чухте. – Как смееш! – леля едва не се задавя от яд. – Сигурна съм, че си оставила ключ у някого! У комшийката, у приятелка! Обади се някой да донесе! Ще живеем и без теб – не сме малки! Юлия замръзва. Това вече е върхът! – Лельо, сериозно ли говориш? – Абсолютно! Пребити сме от пътя, а ти правиш цирк! – Не възнамерявам да живея с вас. Още по-малко – да ви пусна без мен. – Ти… Вратата се отваря. Мама, в халат, рошава, присвити очи. Поднася телефона, Юлия ѝ го дава, макар и самата не знае защо. – Наталия, – мамин глас е лед, – Вера съм. Слушай внимателно и не прекъсвай. От телефона се чува бълбукане. – Юрий те търпеше с мъка, – продължава мама. – Цял живот. Зная го най-добре. Защо се лепиш на дъщеря му? Какво ти трябва от нея? Явно леля се опитва нещо да каже, но запъва. – Толкова по-добре, – срязва мама. – Не се обаждай повече на Юлия. Никога. Има кой да ѝ помогне – и това не си ти. Край, разговорът е приключен. Затваря и връща телефона на Юлия. Юлия гледа майка си, сякаш я вижда за първи път. – Мамо… Ти… Никога не си била такава. Мама се изсмя, оправи халата: – Баща ти ме научи. Казваше – с Наталия само така! Един път се накараш – после години не се показва. А после се усмихва – с бръчки около очите. – Работи и досега, представяш ли си? Юлия се смее високо, от душа, пускайки всичко, което я е тормозило. Мама се смее с нея. – Е, хайде, – маха с ръка към кухнята, – дай да пием чай. Разкажи какво стана изобщо.

Отваряй, ние пристигнахме

Мирослава, това е леля Радка! гласът в слушалката звънтеше с една такава престорена радост, че ми настръхна кожата. След седмица сме в София, трябва да уредим някои документи. Ще поживеем при теб, седмица-две, става ли?

Мирослава едва не се задави с чая си. Така, без “здравей”, без “как си” директно “ще живеем у теб”. Не “може ли”, не “удобно ли ти е”. Просто “ще поживеем”. Точка.

Лельо Радке, Мирослава се постара да звучи меко, радвам се да те чуя. Но за това да живеете у мен По-добре да ви помогна да си намерите хотел? Има чудесни, и доста евтини.
Какъв хотел, ма? лелята въздъхна така, все едно племенницата ѝ е казала най-голямата глупост на света. За какво да хвърляме лева на вятъра? Ти имаш тристаен от баща ти! Цял апартамент само за теб!

Мирослава затвори очи. Започва се…

Това е моят апартамент, лельо.
Твоят?! в гласа ѝ се прокрадна нещо остро. А баща ти той чий беше? Не е ли от нашата рода? Кръвта вода не става, Мира. Не сме ти чужди хора, пък ти ни гониш в хотела все едно сме улични кучета!
Не гоня никого. Просто не мога да ви приемам.
Защо пък не можеш?

“Защото миналият път ми превърнахте живота в пълен кошмар”, си помисли Мирослава, но вслух каза друго:

Имам обстоятелства, лельо Радке. Просто не мога.
Обстоятелства! вече не криеше раздразнението си. Три стаи празни стоят, а тя има обстоятелства! Баща ти, бог да го прости, никога не би затворил вратата пред своето семейство! А ти майка си гонеше!
Леля…
Какво леля? В събота към обяд сме там. Митко и Павел са с мен. Да ни посрещнеш както трябва.
Казах ти, няма да стане.
Мира! гласът ѝ стана твърд, наставнически. Няма да се спорим. В събота сме при теб.

Кратки сигнални тонове.

Мирослава остави телефона на масата и остана да гледа в една точка минута-две. После въздъхна тежко и се отпусна назад на стола.

Винаги така.

Преди две години леля Радка вече “гостува”. Дойдоха четирима и обещаха да останат три дни проточи се две седмици. Мира още ги помни: Митко, мъжът на лелята, се разплуваше върху дивана с обувки, цъкаше дистанционното до три след полунощ. Павел, синът, вече над двадесет, вилнееше из хладилника и никога не почистваше чиниите си. Радка царуваше на кухнята и критикуваше всичко пердетата, плочките, дори чашите за кафе.

Когато си заминаха, Мира откри прогорено кресло, счупена поличка в банята и някакви чудни петна по килима. За парите никой и думичка не каза. Нито за храната, нито за сметки, които за две седмици удариха стабилна сума. Просто си събраха багажите и заминаха с: Благодаря ти, Мирославке, ти си същинска златна душа.

Мира разтри слепоочията си.

Не. Повече така няма да бъде. Лелята може да крещи за баща и рода каквото си иска. Иска ли да идва ще я чака заключена врата.
Мира се протегна към телефона и отвори браузъра. Ще им намери хотел. Свестен, приличен, с всички удобства. Ще прати адреса и ясно ще обясни: това е всичко, което може да помогне.

А ако не разбират вече не е неин проблем.

Два дни тишина като по учебник. Мира си работеше, вечер излизаше на разходка, готвеше кротко вечеря за себе си и почти успя да се убеди, че лелиният телефон е бил просто лош сън. Може пак да размисли. Може да намери друг роднина, на когото да се наложи.

Телефонът иззвъня в четвъртък по привечер. На екрана Леля Радка и стомахът ѝ се сви.

Мира, аз съм! бодрият глас преряза тишината в апартамента. Утре пристигаме, влакът пристига в два. Срещни ни и ни сложи нещо на масата, да се наядем като хората!

Мира бавно се отпусна на края на дивана. Пръстите ѝ пребледняха върху корпуса на телефона.

Леля Радке, говоря ясно няма да ви пусна в апартамента. Не идвайте.
Айде, стига си се дърпала! лелята се засмя, все едно чува виц. Като малка се държиш! Не пускам, пускам Купили сме вече билети!
Това си е ваш проблем.
Мира, какво ти става? Ти нали си ни роднина? Трябва на семейството да помагаш, това е свято!
Аз никому нищо не дължа.
О, че дължиш! Баща ти, лека му пръст
Лельо, стига с баща ми. Казах “не”. Това е окончателно.

Лелята въздъхна демонстративно, като с малко дете:

Миро, никой не го интересува ти какво желаеш, разбираш ли? Семейство сме! А ти се държиш, все едно сме ти врагове. Утре в два, не забравяй!
Казвам ти
Хайде, целувки, до утре!

Гудки…

Мира гледа празния екран със секунда повече от обикновено. Вътре в нея кипеше нещо остро, ядосано, което я разпираше отвътре. Хвърли телефона върху дивана и закрачи нервно три крачки напред, три назад, като животно из клетка.

Значи никого не го било еня за мнението ѝ. Чудесно. Просто страхотно.
Рязко спря.

Дръж си джоба отворен, мило лелче.

Мира грабна телефона и намери “Мама” в контактите.

Ало? Мира? мама ѝ звучеше топло, малко притеснено. Нещо има ли?
Мамо, здрасти. Искам да дойда при теб. Утре. За седмица, може и малко повече.

Пауза.

Утре? Миро, ти само преди месец беше тук
Знам. Но ми трябва. Работя си дистанционно, няма значение откъде. Може ли?
Мама помълча, Мира буквално я виждаше как се мръщи.

Разбира се, ела. Винаги си ми добре дошла, знаеш го. Всичко наред ли е при теб?
Добре съм, мамо. Просто ми се прииска да те видя.

Затвори. За първи път от дни се усмихна. На другия ден на обяд леля Радка ще дойдат при заключена врата. Може да звънят, да блъскат, да се карат пред входа но домакинята ще е в друг град. Не на пазар, не при приятелка. На цели триста километра.

Мира отвори приложение за билети. Сутрешният влак, 6:45. Перфектно. Като дойдат, тя вече ще си пие чая в кухнята на мама.

Кръвта не е вода, но понякога и родата има нужда от “не”.

Във влака гледаше как дрънчат железата и си мислеше за физиономията на леля пред заключената врата. Очи ѝ се затваряха, умът грееше, но вътре беше спокойна.

Мама я посрещна на гарата, прегърна я здраво и я заведе вкъщи. Направи ѝ палачинки със сирене и крем, наля ѝ чай и я изпрати да си спи.

После ще разказваш, каза като взе празната чаша. Сега почивай.

Мира заспа още преди главата ѝ да докосне възглавницата.

Събуди я звъненето на телефона. Протегна ръка по навик, с очи на къс фокус. Леля Радка.

Миро! крещеше леля така, че трябваше да държи телефона по-далече. Вече двадесет минути сме пред твоята врата! Защо не отваряш?!

Мира седна, разтърка си лицето с ръка. Отвън слънцето залязваше. Просто бе проспала половин ден.

Щото не съм там, отвърна ѝ с лека усмивка.
Как така не си?! Къде си?!
В друг град.

Тишина. После започна истерията:

Не те ли е срам?! Знаеш че пристигаме, а си се омела?! Как можа?!
Много просто. Предупредих те, че няма да ви пусна. Вие не ме чухте.
Ти да не си! лелята се задави от възмущение. Имаш сигурно ключове оставени! На съседка или приятелка! Обади им се, да ни дадат! И без теб ще си поживеем, не сме деца!

Мира замръзна. Това вече прекали мярката!

Леля, ти сериозно ли?
Напълно! Уморени сме, а ти циркове правиш тук!
Нямам желание да живея с вас в едно жилище. И най-малко да ви оставям ключ без мене.
Ти!…

Вратата се отвори леко. Мама се появи на прага в халат, с разрошени коси и леко присвити очи. Протегна ръка, и Мира, без да знае защо, ѝ подаде телефона.

Радке, майка ѝ изрече ледено, Вера съм. Слушай внимателно и не ме прекъсвай.

В слушалката се чу някакво бълбукане.

Юри не те траеше, Радке. Никога не търпя лишното ти присъствие. Най-добре го знам. Защо продължаваш да тормозиш дъщеря му? Какво искаш от нея?

Мира чу как лелята заеква и не може да си намери думите.

Е, добре, отсече мама с тон, който не подлежеше на спор. Никога повече няма да звъниш на Мира. Никога. Тя има на кого да разчита, и това не си ти. Това е краят.

Затвори, върна телефона на Мира.
Тя гледаше майка си, все едно я виждаше за пръв път.

Мамо Никога не те бях виждала такава.
Мама се засмя малко през нос:

Баща ти ме учеше на това. Казваше с Радка само така. Викнеш веднъж като хората после и години няма да се появява.

После се усмихна широко, че ѝ се появиха бръчки като паяжина:

Още действа, представяш ли си?

Мира се разсмя силно, открито, цялото напрежение изхвърча навън. Майка ѝ също прихна.

Айде, махна към кухнята, да пием чай. Разкажи ми всичко какво точно се случиМира тръгна след майка си. На масата чаят вече беше готов, ароматът на лайка носеше обещание за тихи минути. Те седнаха една срещу друга, очите им искряха над парата от чашите.

Мамо, мислиш ли, че някога ще спрат с тези номера? прошепна Мира, а в гласа ѝ се долавяше нотка надежда.

Хора като Радка живеят от драми, отвърна майка ѝ с усмивка. Но щом веднъж разбереш, че ти държиш ключа към собствения си дом и към тишината си всичко става по-леко.

Навън небето побеляваше от лятна светлина, а вътре, в тази кухня, Мира усещаше онова простичко, скъпоценно спокойствие, което отдавна беше изгубила.

Мама ѝ потупа ръката:

Каквото и да стане, винаги имаш къде да се върнеш, Миро. И ако някой друг забрави, че си човек със свой свят ти си напомняй без вина, без страх.

Мира се усмихна. Всяка тревога се разтапяше като захар в чая. Лятото пред нея се разпростираше широко, а свободата истинска, извоювана се усещаше в глътка топлина.

Този път, когато телефонът звънеше, Мира знаеше, че може да избере дали да отговори и това, да бъде домакин само на собствената си радост.

Чаят изстиваше бавно, а две жени говореха тихо, смях заля стените, и някъде зад граница, далеч от семейните очаквания започна животът такъв, какъвто Мира винаги е заслужавала.