Намерих бебе под бреза и го отгледах като свое. Но кой би могъл да си представи
Какво правиш тук? Георги Димитров остана вцепенен, не можеше да повярва на очите си.
Под стара бреза, свито върху килим от изсъхнали листа, лежеше дете. Момченце на около четири години, твърде слабичко за зимната куртка, която носеше, се тресеше, прегърнало се. Уплашените му очи глеждаха право в горатаря.
Георги огледа околността, предпазлив. Никой не се виждаше наоколо само вятърът раздвижваше игличките по боровите клони, а от време на време нещо пращеше в гората.
Приклекнал внимателно, опита да изглежда по-малко страшен.
Как се казваш, малко? Къде са ти родителите?
Детето се притисна към грубата кора на брезата. Устните му трепереха, но вместо думи, се чу само лек дрънкащ звук.
С Са Сашо, прошепна накрая.
Сашо? Георги протегна ръка, но детето се отдръпна. Няма да те нараня. Не ме бой.
Смрачаваше се. Студът ставаше по-силен, а Сашо продължаваше да трепери. Кой го беше изоставил тук? Най-близкото село беше на трийсет километра, а пътят още по-дълъг.
Ела с мен, каза горатарят кротко. В къщата ми е топло и има храна.
При споменаването на храна, в очите на детето проблясна интерес.
Георги си свали дебелото яке и внимателно го наметна на крехките рамене на Сашо. Детето не се противопостави.
Хайде, прошепна Георги, като го вдигна на ръце.
Лек като перце. Костите му се виждаха под кожата. Очевидно бе гладувало от дни.
Вървяха през гората, и Георги усети как треперът на детето постепенно утихва. Скоро иззад дърветата се показа малка къщичка разклатен чардак и тънка стълба дим, извиваща се от комина.
Ето, стигнахме, обяви горатарят, отваряйки вратата с крак.
Миризмата на суха трева и дим изпълни стаята. Огнището вече угасваше, оставяйки червени отблясъци върху грубата маса и дървената пейка.
Посади Сашо на пейката, подхвърли дърва във огнището и пламъците оживяха, светвайки уплашеното лице на детето.
Ще се стоплиш, каза Георги, поставяйки казан върху огъня. После ще говорим.
Детето ядеше с лакомство, преглъщаше бързо, понякога се закашляше. Георги го наблюдаваше и нещо старо се развълнува в него. От колко време не беше гледал дете? Десет години? Петнайсет? Откакто
Не. Не сега.
Откъде си, Сашо? попита, когато чинията се изпразни.
Детето поклати глава.
Мама Татко къде са?
Отново отрицателно движение, а по бузите му се спуснаха сълзи.
Аз не знам, прошепна.
Георги въздъхна. Утре ще трябва да отидем в селото, да кажем на кмета. Дете не може да се появи от нищото сигурно някой те търси.
Но за тази вечер оставаш тук, заключи горатарят. Утре ще решим какво да правим.
Настани Сашо под старо, но чисто одеяло на пейката до огнищата. Детето се сви в ъгъла, погледът му бдителен.
В средата на нощта Георги се събуди от тихи сълзи. Сашо седеше на пейката, с коленете прибрани, плачеше безшумно.
Ей, повика го Георги. Ела тук.
Постука леко по леглото до себе си. Детето се поколеба, разделено между страха и доверието. Хайде, го окуражи Георги кротко. Няма от какво да се страхуваш.
Сашо слезе от пейката и с няколко несигурни крачки се прибра под одеялото до горатаря.
Спи, каза Георги. Нищо лошо няма да ти се случи.
Рано сутринта Георги се приготви да слезе в селото. Обаче се замисли, поглеждайки Сашо, който спеше мирно. Да го вземе със себе си? Да го остави? Ами ако детето се събуди сам?
Накрая реши да го събуди.
Ще ходим в селото, каза Георги. Трябва да намерим тези, които са те загубили.
Сашо отвори очи мигновено.
Не! извика за първи път с ясен глас. Не ме оставяй! допълни, стискайки ръката на Георги.
Защо? Георги се наведе. Родителите ти сигурно те търсят.
Сашо клати глава, погледът му изпълнен със страх.
Няма мама, прошепна. Няма татко.
Георги усети каквота в гърдите си познаваше този поглед: отчаянието на този, който е загубил всичко.
Добре, каза след мълчание. Днес оставаш тук. Но утре тръгваме, така или иначе. Разбра ли?
Детето кивна, все още държейки ръката на Георги.
Три седмици по-късно Георги Димитров най-после отиде в селото.
Приготвиха си супа на огъня с картофи, лук и билки, събрани от гората.
Пламенът очертаваше лицата им едното, изпъстрено от годините, с сива брада, другото младо, с лунички. Но очите им бяха еднакви живи, сериозни, внимателни.
След седмица ще започнеш училище, прошепна Георги, разбърквайки супата. Напрегнат ли си?
Сашо сви рамене.
Малко. Ами ако децата ми се подиграват?
Какво? попита Георги изненадан.
Че не съм ходил на училище. Че съм различен.
Георги остави лъжицата, привлече Сашо към себе си и каза тихо:
Слушай ме да, ти си различен от тях. Но по-