Едно невинно дете страда заради алчността на майка си
Никога не съм си представял, че ще се озова в подобна ситуация. Че ще бъда обвинен в безотговорност, че ще ме наричат „лош баща“ само защото отказах да бъда измамен и използван.
Хората обичат да съдят. Те виждат един мъж, който спира да плаща издръжка, и веднага го заклеймяват като безсърдечен, егоистичен, човек, който е изоставил детето си.
Но какво ще кажете, ако ви разкажа, че парите, които изпращах, никога не стигаха до сина ми? Какво ще кажете, ако разберете, че бившата ми жена ги харчеше за дрехи, козметика и уикенди с друг мъж, докато синът ми оставаше без най-необходимото?
Това не е история за мъж, който е избягал от отговорностите си. Това е историята на един баща, който отказа да бъде използван повече.
Къде изчезнаха парите?
В продължение на години аз не се съмнявах в нищо. Всеки месец, без пропуск, изпращах определената сума, вярвайки, че тези пари отиват за нуждите на сина ми – Виктор.
Исках да има всичко необходимо – хубави дрехи, топла храна, учебници, да живее без лишения.
Но после започнах да забелязвам нещо странно.
Бившата ми съпруга, нека я наречем Десислава, никога не беше обсебена от материалните неща. Когато бяхме заедно, тя беше разумна с парите, пестелива, знаеше как да се справя. Но след развода всичко се промени.
Изведнъж започнах да я виждам с маркови дрехи, скъпи парфюми, професионален грим, прическа, маникюр всяка седмица.
А после се появи и той.
Тя си намери нов мъж. Това беше нейно право, не ме интересуваше животът ѝ. Но ме интересуваше това, че никой от тях не работеше.
Докато аз ставах рано всяка сутрин, работех до късно, правех всичко възможно, за да осигуря бъдещето на сина си, те си седяха вкъщи, ходеха на почивки и водеха охолен живот.
Охолен живот, който аз плащах.
Разтърсващият момент
Опитах се да си затворя очите. Опитах се да си кажа, че може би си въобразявам. Докато една вечер, когато Виктор беше при мен, не ми зададе въпрос, който ме преряза като нож.
Той сведе поглед, завъртя вилицата си в чинията и след дълго мълчание прошепна:
“Тате… мама каза, че вече не ни даваш пари. Че заради теб нямам нови обувки за училище.”
Не можех да повярвам на ушите си.
Аз изпращах парите. Всеки месец, без пропуск. Но ето го, моето дете, седеше пред мен, убедено, че съм го изоставил.
Тогава всичко ми стана ясно.
Десислава беше харчила тези пари за себе си. За новите си дрехи, за екскурзиите, за вечерите навън.
А за да прикрие това, което прави? Просто ме беше превърнала в чудовището в тази история.
Не можех да го допусна повече.
Трудното решение – спрях плащанията
Не беше лесно. Знаех какво ще последва.
Знаех, че Десислава ще се разярява. Че ще ме заплашва. Че ще ми каже, че ще ме даде на съд, че ще направи всичко възможно да не виждам сина си повече.
Но ако продължавах да плащам, каква беше ползата?
Тези пари така или иначе никога не стигаха до Виктор.
Така че взех най-болезненото, но правилно решение – спрях да плащам.
И тогава започна истинската буря.
Започнаха заплахите, съобщенията, обажданията, крясъците.
“Ще те съсипя!”
“Ще те докарам до просешка тояга!”
“Ще се погрижа синът ти да те намрази!”
Но аз останах твърд.
Защото вече знаех истината.
Жената, която някога обичах, вече не съществува
Понякога се питам – какво се случи с нея?
С жената, с която създадох семейство? С майката на моето дете?
Тя не винаги беше такава. Имаше време, когато беше нежна, внимателна, когато обичаше сина ни истински.
Но някъде по пътя тя се промени. Или може би винаги е била такава, а аз просто не съм го забелязвал.
Сега пред мен стоеше непозната.
Жена, за която нашето дете беше само средство за манипулация.
И аз отказвах да бъда част от това.
Битката за истината
Сега тя ме съди. Опитва се да ме принуди да започна да плащам отново.
Опитва се да ме унищожи.
И най-лошото? Хората ѝ вярват.
Те гледат на мен като на чудовището, на „безотговорния баща“, който не се грижи за детето си.
Но те не знаят истината.
Не знаят, че всеки лев, който изпратих, беше изхарчен за нейните прищевки, докато синът ми се разхождаше с износени дрехи.
Но аз ще се боря.
Ще се боря, докато Виктор порасне достатъчно, за да види истината със собствените си очи.
Някога той ще разбере
Засега тя контролира разказа. Тя му говори това, което ѝ е удобно.
Но един ден той ще порасне. Ще започне да задава въпроси.
И тогава ще разбере.
А аз ще бъда там.
Защото никога, нито за миг, не съм спирал да го обичам.
И никога няма да спра да се боря за него.
