Когато се омъжих за съпруга си, знаех, че той има дъщеря от предишния си брак. Майка ѝ се беше преместила в чужбина и я беше оставила при баща ѝ тук, в България. За съжаление, техните отношения бяха напрегнати, а малките подаръци, които получаваше понякога от майка си, не й носеха истинско щастие момичето жадуваше да бъде с майка си. Първоначално дъщеря му живееше при баба си в стария квартал на Велико Търново, но по-късно се премести при нас.
Надявах се да изградя близка връзка с нея, но въпреки всичките ми усилия, така и не се сдружихме. Виждаше ме като чужда и отхвърляше опитите ми за разговор. Вместо това, често се опитваше да налага своето, като търсеше подкрепа от баба си и баща си, ако не получаваше каквото желае от мен. Беше ми трудно, защото от мен се очакваше да се грижа за нея и да й говоря сериозно, но нямах никаква власт в семейството. Моят съпруг и свекърва ми почти никога не я наказваха или поставяха граници, оставяйки на мен тежестта да се справям с непослушанието ѝ. Постепенно тя стана разглезена и неуправляема.
От ден на ден прекарвах все повече време с нея, защото съпругът ми работеше до късно, а свекърва ми се отбиваше само за малко да види внучката си. Започнах да се чувствам изтощена и ми се искаше да си почина или да се посветя на работата си. Но близките ми упрекваха, че не съм достатъчно нежна с детето. Мисля си – ако не бяха упражнили толкова силен натиск върху мен, може би отношенията ни щяха да бъдат по-топли.
Днес, като се връщам назад, понякога се питам дали постъпих правилно, като се омъжих за човек с дете. Аз съм поразена от безучастието, мързела и хаоса, който внасяше тя в дома ни. Знам, че никога няма да мога да замена майка ѝ и че не ще бъда истинска майка за нея. Когато забременях, нещата станаха още по-сложни от този момент нататък нямаше връщане назад.
Замислих план как да я насърча да се върне доброволно при баба си в стария квартал вярвах, че това е единственото решение, за да си създадем по-спокойна среда и аз, и тя. Надявах се, че така ще намерим хармония и за двама ни.
