Омъжих се на 50 години и вярвах, че съм открила щастието но дори не подозирах какво ме чака…
Аз съм от онези жени, които се решиха на брак късно в живота. За съжаление, моят късен брак не просъществува дълго.
От млада всички ми казваха, че съм досадната умница обичах да уча. Завърших магистратура и станах библиотекарка. Приятелка ме запозна с бъдещия ми съпруг. Той беше на 59 години, но не се бе отказал да търси спътница в живота си. Аз бях с девет години по-млада от него. Стефан моментално спечели сърцето ми образован, възпитан мъж, с вкус към поезия и литература. Заговорихме се и, след няколко месеца, ми предложи брак.
Съгласих се, защото от много време мечтаех за семейство. След сватбата заживяхме в моя апартамент дъщеря му с нейното семейство вече бяха заели неговия дом. Честно казано, не си представях какво ме очаква. Цял живот бях свикнала да живея сама, а сега всичко се промени и това ме изнервяше. Петното на покривката, смачканото одеяло, разхвърляните чорапи Дреболии, които не присъстваха в моите представи за семейство. Всичко ми се струваше като че ли съм хазайка на хотел, а гостът нехае за нищо. И финансовите му затруднения не подминаха дома ни. Загубих търпение, когато вместо да поправи крана в банята, той го счупи още повече и едва тогава повика майстор.
В този ден осъзнах, че не желая повече да се насилвам и да страдам ние сме зрели хора, с изградени навици, които трудно се променят. Скоро след това проведохме сериозен разговор. Оказа се, че Стефан е напълно доволен от сегашното положение. Аз съм тиха и неконфликтна личност, не обичам скандалите и кавгите. Но не стигнахме до мирно решение дъщеря му вече беше наредила живота си в неговия апартамент, убедена, че той никога повече няма да живее там. Едва след три месеца той прие да се разведем. Пожела да върна подаръците му. Връщането на коша за боклук и синджирчето не струваше нищо.
Тази история ме накара да се запитам дали изобщо човек може да изгради щастливо семейство след петдесетте…






