– Ох, момиче, напразно го гощаваш – няма да се ожени! Варя тъкмо навърши шестнадесет, когато загуби майка си. Бащата ѝ от години беше заминал на работа в София, а после – ни вест, ни кост. Цялото село се събра на погребението, всеки помагаше с каквото можеше. Леля Мария, кръщелница на Варя, често ѝ навестяваше, учеше я как да се оправя сама. Когато завърши училище, я уредиха да работи в пощата на съседното село. Варя беше якa и здрава – казваха, че е „кръв и мляко“. Кръгло и румено лице, нос като картоф, но сиви искрящи очи и дебела руса плитка до кръста. Най-красивото момче в селото бе Никола. От две години си беше дошъл от казармата и нямаше отбив от момичета – дори градските хубавици, идващи лятото на вилата, го заглеждаха. Трябваше да играе в холивудски филми, а не да е шофьор в селото! Никола не бързаше да се зажени – и не бързаше да си намери мома. Една вечер леля Мария го помоли да оправи оградата при Варя – без мъжка ръка трудно се живее на село. Варя се справяше с градината, но къщата сама не можеше да поддържа. Никола веднага се съгласи – дойде, огледа и започна да нарежда: донеси, отиди до там, дай ми това. Варя послушно правеше всичко. Току-ще бузите ѝ поруменяваха, плитката ѝ се мяташе по гърба. Уморен, Никола сядаше на бобена чорба и як чай, а тя гледаше как белите му зъби хапят черния хляб. Три дни оправя оградата, на четвъртия дойде просто ей така на гости. Варя го вечеря, дума по дума – нощува при нея. Почна да идва редовно – тръгваше преди изгрев, да не го видят. Но нищо не остава скрито в селото. – Ох, момиче, напразно го почиташ, няма да се ожени. А и да се ожени, ще се намъчиш – като дойде лятото, пак ще накацат градските красавици, какво ще правиш тогава? Ще прегориш от ревност. Не ти трябва такъв момък! – казваше леля Мария. Но може ли младо, влюбено сърце да слуша мъдростта на възрастните? Скоро Варя усети, че е бременна. Първо мислеше, че е настинала, или се е натровила – слабост, гадене. После изведнъж разбра: носи дете от красивия Никола. Помисли да се отърве – рано ѝ беше за дете. После реши: ще го роди, няма да е сама в живота. Майка я е отгледала сама, и тя ще се справи. Бащата, и без това, само пиеше, нямаше полза. Хората ще говорят, после ще забравят. През пролетта, като свали палтото, всички в селото видяха корема ѝ. Клатеха глава, че лоша беда е сполетяла момичето. Никола дойде да пита какво ще прави. – Що да правя? Ще си родя. Не се тревожи, сама ще го отгледам. Ти си живей, както знаеш – рече тя, бъркайки из печката. Никола се разчувства, но си тръгна – така бе решила тя, не му остана какво да направи. Лятото дойде, градските момичета пак наскачаха – Никола нехаеше за Варя. Тя кротко се грижеше за градината, помагаше ѝ леля Мария – тежко с корема, трудно се навежда, носеше вода от кладенеца. Бабите в селото ѝ пророкуваха голям юнак – „когото Бог даде!“, смяташе Варя. Септември сутрин Варя усети силна болка – коремът като да се разпука. Отиде при леля Мария, тя веднага разбра – обади се на Никола. Той беше пил здраво предишната вечер, не схващаше какво става, но като разбра, изкрещя – „Десет километра до болницата! Докато извикам лекар, тя вече ще роди! Веднага да тръгваме!“ Леля Мария скочи в каросерията, караха внимателно, ужасяваща кална пътя. Варя се гърчеше до Никола, прехапала устна – той гледаше с напрегнати жълтици на волана. Стигнаха навреме – оставиха я в болницата. Цялото време леля Мария ругаеше Никола – „Защо развали живота на момичето, сама ще се оправя с бебето!“ Преди още да се върнат, Варя стана майка на здраво момче. На другия ден го донесоха да го накърми – опитваше се да разбере как малкото му лице, червено и набръчкано, се пълни с живот. Радостта пърхаше в сърцето ѝ! – Ще те вземат ли от болницата? – попита строг възрастен лекар. Варя поклати глава – „Едва ли.“ Медсестрата пови бебето – „Филип ще ви закара с болничната кола, да не се мъчиш с автобуса и пеленаче!“ Варя поблагодари, вървеше червена от срам по коридора, стискайки сина си. Колата спря – „Два дни дъжд, кални локви – няма минаване! Трябва сама да вървиш още два километра до селото.“ Варя взе сина си, тръгна бавно в едната пълна с кал локва – старите обувки потънаха, единият загуби. Само сянка бе като стъпваше пред перата. Когато стигна до къщата – изнемощяла, мокра, босонога и с детето – светлината през прозореца ѝ стопли душата. Отвори врата – детско креватче, количка, нови дрехи за бебето. Никола спеше над вратата, видя я и скочи. Взе бебето, постави го в креватчето, донесе топла вода, помогна ѝ да се преоблече, сложи на масата варени картофи и глинен гърне с мляко. Варя взе малкия, седна и започна да го кърми. – Как го нарече? – попита Никола пресипнал. – Симеон. Имаш ли против? – Добро име! Утре ще регистрираме детето и ще се оженим. – Не е нужно… – промълви тя. – Синът ми трябва да има баща. Нагулях се, син не съм имал! – твърдо каза Никола. Варя кимна, без да вдигне очи. След две години им се роди дъщеричка, нарекоха я Надежда – на майката на Варя. Няма значение какви грешки правиш в началото – важно е да ги изкупиш! Ето такава е една истинска житейска история… Споделете в коментарите какво мислите за нея и сложете лайк, ако сте я прочели до края.

Ех, момиче, напразно се надяваш на него. Без да се ожени той, няма да те направи щастлива.

На Мария наскоро ѝ се навършиха шестнадесет, когато остана без майка. Баща ѝ преди години замина да работи в София, но така и не се върна. Нито писмо, нито лев изпрати.

Цялото село помогна за погребението кой с хляб, кой с думи, кой с работа. Кръстницата ѝ, леля Елена, често идваше да наглежда Мария, да я поучи как се въртят делата. След като Мария завърши училище, уредиха я да работи в пощата на съседното село.

Мария беше здрава селска мома със свежи червени бузи и сиво-лазорни очи, пълни с блясък. Коса руса, дебела чак до кръста като въже. Лицето кръгло, носът дребен, но усмивката винаги чиста.

Най-хубавият момък в селото беше Владо. От две години беше се върнал от казармата, и момичетата не спираха да се въртят около него. Дори градските девойки, дето идваха при роднините през лятото, не го пропускаха.

На него му се отдаваше не да шофира селския автобус, а да играе ролята на звезда в някой филм. Владо не бързаше да си търси жена, още му се живееше свободно.

Един ден леля Елена отиде при него, помоли да помогне на Мария да стегне оградата, че се беше наклонила. От женска сила всичко става, ама за къща си трябва и мъжка ръка. Мария с градината се справяше, ама с ремонта никак.

Без много приказки Владо се съгласи. Дойде, огледа и започна да нарежда: това дай, онова донеси, ходи насам, ходи натам. Мария без дума му изпълняваше каквото поиска.

А бузите ѝ още повече пламтяха, плитката се мяташе зад гърба ѝ. Владо се умореше, тя му сваряваше чорба, чер хляб нарязваше и го канеше на силен чай. Гледаше го как яде с яки бели зъби и се захласваше.

Три дни Владо оправяше оградата, на четвъртия дойде просто ей така на гости. Мария го нагости на вечеря, дума по дума той остана да пренощува. После взе да идва редовно. Сутрин още по тъмно се измъкваше да не го видят. Но на село тайна няма всичко се разчува.

Ах, момиче, напразно го гледаш с любов, няма да се ожени той, а ако стане, ще теглиш тежко с него. Лятото щом дойде, градските моми се наредят около него. Ще страдаш от ревност. Не ти е за такъв момък! мъдро я съветваше леля Елена.

Ала кой млад влюбен слуша стари умни думи…

После Мария разбра, че е бременна. Първо мислеше, че е настинала или отровила стомаха слабост, гадене, главозамайване. Но после като гръм я удари носи дете от хубавеца Владо.

Едно време искаше да се оттърве рано ѝ беше за дете. Но помисли и реши, че ще се справи. Майка ѝ я отгледа сама, та и тя ще поживее. От баща си полза не е имала само пиеше. А хората ще говорят, ще замлъкнат.

Пролетта свали дебелия пуловер и коремът ѝ се видя на всички. Селските баби клатеха глави “Лошо, случи се беля с момата.” Владо се отби да пита какво мисли да прави.

Какво друго? Ще родя. Недей да мислиш, сама ще го отгледам, ти си живей както си знаеш рече му, а по бузите ѝ пламъци от огъня светеха.

Владо я гледа смутен, но си замина. Тя реши всичко от него вода не се лови. Лятото градските девойки пак наскачаха, а Владо забрави за Мария.

Тя си гледаше градината, а леля Елена идваше да помага. Трудно е да се навеждаш с корем. Вода носеше от кладенeца, коремът растеше всички предсказваха як син.

Каквото Бог даде засмяно отвръщаше Мария.

Сред септември една сутрин я заболя силно сякаш коремът се разкъса. Бързо тръгна към леля Елена, която веднага разбра що се случва.

Времето дойде? Седни, аз ще оправя каза и хукна към Владо.

Той бе у дома камионът му стоеше отпред. Лелята го събуди Владо объркан, не знае накъде, но като схвана, извика:

Десет километра е до болницата! Докато търсим лекар, тя ще роди по пътя. Караме веднага! Събирай я!

Как ще я разтърси в камиона? По пътя може да роди! заплака жената.

Ще дойдеш с нас поръча Владо.

Караха две километра по разбит черен път всяка канавка заобикаляха, после на асфалта ускориха. Мария се свиваше, стискаше устни, държеше си корема. Владо се бе смлял от притеснение гледа я под око, пръстите му бели на волана затревожен.

Успяха. Оставиха Мария в болницата, тръгнаха обратно. Леля Елена мрънкаше на Владо:

Защо обърка живота на момичето?! Сираче, сама още дете, а ти я натовари с грижа! Как ще се справи с бебето сама?

Не и стигна и един ден Мария стана майка на здрав момченце. На сутринта ѝ го донесоха да кърми не знаеше как се хваща, как се приспособява. Гледа го червеничко, набръчкано личице, уплашено. Пак стисна устни и прави каквото й казват.

Сърцето ѝ трепти от радост. Погали го, духна на челото, радва се, без да разбира колко голяма промяна е настъпила.

Ще дойдат ли да те вземат? попита строг възрастен лекар преди изписването.

Мария вдигна рамена и поклати глава:

Едва ли.

Лекарят въздъхна и замина, а сестрата пови бебето в болнично одеяло, та да го закара живо и здраво у дома. Лукаво ѝ нареди да върне завивката.

Филип от болничната кола ще те закара в селото. С автобус няма как, с бебе строго рече, макар и с добрина.

Мария му благодари. Вървеше по болничния коридор, главата надолу, цяла червена от притеснение.

Тръгна колата, Мария стиска бебето до гърди, тревожи се. Майчинските се падат малко “колкото кот наплакал”. Дожаля ѝ за себе си и невинното си детенце. Погледна измореното му личице, сърцето я заля с топлина прогони тежките мисли.

Внезапно колата спря. Мария се стресна попита Филип, дребен мъж на петдесет и нещо.

Какво?

Два дни дъжд. Виж калните локви нито да минеш, нито да заобиколиш. Ще заседна. Само с камион или трактор може да се прекоси.

Съжалявам. Остават два километра. Ще можеш да се добереш? посочи пустото поле с огромно езерце кал.

Бебето спи на ръце. И на седалката беше тежко да го държи истински мъжкар. Как да върви по такава кал с дете?

Мария слезе внимателно, поудобно взе мъничето и тръгна по локвата, като улавяше крайчето. Калта й лепне до глезена аха, да се подхлъзне. Старата скъсана обувка хлопа. Да знаеше, щеше да сложи гумени ботуши. Единият ѝ обувка заседна в калта, пробва, но с бебето не можа да го измъкне. Продължи само по един.

Когато стигна селото, вече се здрачаваше краката не усеща от студа. Нямаше сили да се учуди, че светищата светят.

Изкачи сухите стълби, краката вледенени, а лицето плувнало от напрежението. Отвори вратата и застина.

До стената имаше ново бебешко легло, количка с сгънати дрешки за малчугана. На масата Владо беше сложил глава на ръце и дремеше.

Почувства ли присъствието ѝ, вдигна глава Мария, зачервена, разчорлена, едва стои на прага, цялата мокра, гадката по краката, роклята каленясала.

Владо като видя, че е по един обувка, скочи, пое детето и го сложи в леглото. Метна се към печката, извади гювеча с топла вода.

Настани я, помогна да се преоблече, краката изми в гореща вода. Докато Мария се обличаше зад печката, вече картофите бяха готови, кана с прясно мляко на масата.

В този момент детето заплака. Мария го вдигна, седна на масата, без капка срам започна да го храни.

Как го нарече? дрезгаво попита Владо.

Станимир. Надявам се да не възразяваш вдигна Мария към него синия си поглед.

В тях имаше толкова мъка и обич, че сърцето на Владо се сви.

Добро име. Утре ще го запишем и ще се оженим веднага.

Не е задължително… започна Мария, а малкият сучеше.

Синът ми трябва да има баща. Свърши се с ергенлъка. Какъв мъж ще бъда, не знам, но сина ми няма да оставя.

Мария кимна, навела глава.

След две години им се роди дъщеря кръстиха я Надежда, като майка на Мария.

В този живот не са важни грешките в началото има време да ги поправиш…

Ето такава е нашата българска история. Но човек винаги може да избере доброто и да поправи стореното. Нека обичта и силата е с всяко българско семейство.

Rate article
– Ох, момиче, напразно го гощаваш – няма да се ожени! Варя тъкмо навърши шестнадесет, когато загуби майка си. Бащата ѝ от години беше заминал на работа в София, а после – ни вест, ни кост. Цялото село се събра на погребението, всеки помагаше с каквото можеше. Леля Мария, кръщелница на Варя, често ѝ навестяваше, учеше я как да се оправя сама. Когато завърши училище, я уредиха да работи в пощата на съседното село. Варя беше якa и здрава – казваха, че е „кръв и мляко“. Кръгло и румено лице, нос като картоф, но сиви искрящи очи и дебела руса плитка до кръста. Най-красивото момче в селото бе Никола. От две години си беше дошъл от казармата и нямаше отбив от момичета – дори градските хубавици, идващи лятото на вилата, го заглеждаха. Трябваше да играе в холивудски филми, а не да е шофьор в селото! Никола не бързаше да се зажени – и не бързаше да си намери мома. Една вечер леля Мария го помоли да оправи оградата при Варя – без мъжка ръка трудно се живее на село. Варя се справяше с градината, но къщата сама не можеше да поддържа. Никола веднага се съгласи – дойде, огледа и започна да нарежда: донеси, отиди до там, дай ми това. Варя послушно правеше всичко. Току-ще бузите ѝ поруменяваха, плитката ѝ се мяташе по гърба. Уморен, Никола сядаше на бобена чорба и як чай, а тя гледаше как белите му зъби хапят черния хляб. Три дни оправя оградата, на четвъртия дойде просто ей така на гости. Варя го вечеря, дума по дума – нощува при нея. Почна да идва редовно – тръгваше преди изгрев, да не го видят. Но нищо не остава скрито в селото. – Ох, момиче, напразно го почиташ, няма да се ожени. А и да се ожени, ще се намъчиш – като дойде лятото, пак ще накацат градските красавици, какво ще правиш тогава? Ще прегориш от ревност. Не ти трябва такъв момък! – казваше леля Мария. Но може ли младо, влюбено сърце да слуша мъдростта на възрастните? Скоро Варя усети, че е бременна. Първо мислеше, че е настинала, или се е натровила – слабост, гадене. После изведнъж разбра: носи дете от красивия Никола. Помисли да се отърве – рано ѝ беше за дете. После реши: ще го роди, няма да е сама в живота. Майка я е отгледала сама, и тя ще се справи. Бащата, и без това, само пиеше, нямаше полза. Хората ще говорят, после ще забравят. През пролетта, като свали палтото, всички в селото видяха корема ѝ. Клатеха глава, че лоша беда е сполетяла момичето. Никола дойде да пита какво ще прави. – Що да правя? Ще си родя. Не се тревожи, сама ще го отгледам. Ти си живей, както знаеш – рече тя, бъркайки из печката. Никола се разчувства, но си тръгна – така бе решила тя, не му остана какво да направи. Лятото дойде, градските момичета пак наскачаха – Никола нехаеше за Варя. Тя кротко се грижеше за градината, помагаше ѝ леля Мария – тежко с корема, трудно се навежда, носеше вода от кладенеца. Бабите в селото ѝ пророкуваха голям юнак – „когото Бог даде!“, смяташе Варя. Септември сутрин Варя усети силна болка – коремът като да се разпука. Отиде при леля Мария, тя веднага разбра – обади се на Никола. Той беше пил здраво предишната вечер, не схващаше какво става, но като разбра, изкрещя – „Десет километра до болницата! Докато извикам лекар, тя вече ще роди! Веднага да тръгваме!“ Леля Мария скочи в каросерията, караха внимателно, ужасяваща кална пътя. Варя се гърчеше до Никола, прехапала устна – той гледаше с напрегнати жълтици на волана. Стигнаха навреме – оставиха я в болницата. Цялото време леля Мария ругаеше Никола – „Защо развали живота на момичето, сама ще се оправя с бебето!“ Преди още да се върнат, Варя стана майка на здраво момче. На другия ден го донесоха да го накърми – опитваше се да разбере как малкото му лице, червено и набръчкано, се пълни с живот. Радостта пърхаше в сърцето ѝ! – Ще те вземат ли от болницата? – попита строг възрастен лекар. Варя поклати глава – „Едва ли.“ Медсестрата пови бебето – „Филип ще ви закара с болничната кола, да не се мъчиш с автобуса и пеленаче!“ Варя поблагодари, вървеше червена от срам по коридора, стискайки сина си. Колата спря – „Два дни дъжд, кални локви – няма минаване! Трябва сама да вървиш още два километра до селото.“ Варя взе сина си, тръгна бавно в едната пълна с кал локва – старите обувки потънаха, единият загуби. Само сянка бе като стъпваше пред перата. Когато стигна до къщата – изнемощяла, мокра, босонога и с детето – светлината през прозореца ѝ стопли душата. Отвори врата – детско креватче, количка, нови дрехи за бебето. Никола спеше над вратата, видя я и скочи. Взе бебето, постави го в креватчето, донесе топла вода, помогна ѝ да се преоблече, сложи на масата варени картофи и глинен гърне с мляко. Варя взе малкия, седна и започна да го кърми. – Как го нарече? – попита Никола пресипнал. – Симеон. Имаш ли против? – Добро име! Утре ще регистрираме детето и ще се оженим. – Не е нужно… – промълви тя. – Синът ми трябва да има баща. Нагулях се, син не съм имал! – твърдо каза Никола. Варя кимна, без да вдигне очи. След две години им се роди дъщеричка, нарекоха я Надежда – на майката на Варя. Няма значение какви грешки правиш в началото – важно е да ги изкупиш! Ето такава е една истинска житейска история… Споделете в коментарите какво мислите за нея и сложете лайк, ако сте я прочели до края.