Странен сблъсък: новият път на Мария
Мария запряхваше пилешки кюфтенца в кухнята, когато внезапно звъннаха на вратата. Бързо изтри ръцете в престилката и отиде да отваря. На прага стоеха двама непознати — мъж и жена, вече възрастни, но сдържани в изражението на емоциите.
— Вие сте Мария? — проговори първа жената, поздравявайки я. — Ние сме родителите на Георги. Можем ли да влезем?
Името удари Мария като гръм. Георги — същият, който някога ѝ обеща любов, а след това я изостави, узнавайки за бременността ѝ. Замръзна за миг, но все пак кимна и се отдръпна, пропускайки ги да влязат.
Около чая разговорът потече бавно. Двамата споделяха спомени за сина си, говорейки за него с такава топлина, сякаш беше светец. На Мария ѝ беше тежко да го слуша — той беше причинил най-голямата ѝ болка. И точно когато щеше да ги помоли да си тръгнат, жената неочаквано каза:
— Разбери ни правилно. Днес има много измами, много лъжци. Не се съмняваме в думите ти, но… — обърка се. — Направи тест. Ако момчето наистина е нашето внуче — искаме да сме до вас. Да помагаме, да подкрепяме, да бъдем семейство.
Мария се съгласи. И когато резултатите доказаха, че детето е на Георги, гостите се върнаха не с празни ръце: играчки, дрехи, плик с левове… Но това не беше краят.
Седмица по-късно ѝ се обадиха. На срещата ѝ подариха документи: едностаен апартамент, празен, без ремонт, но вече неин и на сина ѝ. Подарък. Изненада. Ново начало.
Мария не можеше да задържи сълзите, стоейки в този апартамент. Старият диван, олющените тапети, бледата лустра… но това беше тяхното място, нейният дом. Отвори прозорците навътре, пусна свеж въздух и надежда.
А всичко беше започнало по друг начин.
Преди три години тя дойде в града, нае стая при една сърдита баба и започна работа в магазин. Беше сама, с мъки, но с мечти. А после срещна Георги — висок, с яки ръце и уверена усмивка. Струваше се, че щастието е тук.
Но щом му каза, че е бременна, той за миг се превърна в непознат: „Ти полудя ли? Какво дете? Не е мое. Аборт, и край.“ И си тръгна.
Плака цяла нощ. Бабата, при която живееше, я изслуша, поохка и каза: „Ако решиш да го родиш — оставай, няма да те изгоня. Но ако не — търси си нова стая. Аз не убивам деца.“
И Мария остана. Роди. Работи. Живееше. Всичко заради сина си.
А после бабата изчезна за един ден. Вечерта се призна: „Намерих адреса на родителите на Георги. Отидох при тях. Той умря, представяш ли си… А те дори не знаеха за вас.“ Мария мълча плачеше през нощта, осъзнавайки, че дори и да се е ядосвала — някъде все още го обичаше.
И ето, две седмици след този разговор, на вратата се появиха родителите му…
Сега всичко е различно. Апартаментът — макар и стар, но е неин. Бабата, която вече наистина стана баба, ги посреща всеки ден с баници. Мария работи от вкъщи и взима допълнителни смени в сладкарницата. Синът ѝ расте весел и добър.
Тя стои до прозореца, с топлата си на кофе чаша в ръце, и се усмихва.
— Бабо, кога пак ще дойдем при теб?
— Скоро, мили. Много скоро.
Понякога животът прави неочаквани завои. Важното е да не се страхуваш да вървиш напред.