— Няма да доживявам с развалина! — изкрещя съпругът ми – До тук сме! – Ивайло трясна вратата на нощното шкафче, разтресе бутилките с одеколон. – Писна ми от болни стави и лекарства! Искам да живея, а не да се чувствам като санитар в болница! Валентина стоеше на прага на спалнята и гледаше как мъжът ѝ набутва малкото си вещи в раница и торба с маратонки. Тридесет и две години съвместен живот се побираха само в един ранен сак. Бодеше дълбоко. – Ивайло… – започна тихо тя, – мама след инсулта не може да остане сама. Разбираш, нали? – Твоята майка си е твоя грижа! Няма да доживявам с развалина! – кресна той, без да вдигне поглед. – На петдесет и осем съм – не съм на осемдесет! Не искам домът ми да е терапевтично отделение! Валентина потрепери. Последните шест месеца думите „младост” и „старост” бяха като нож в сърцето. Ивайло започна да боядисва косата си, купи колело и кожено яке. После се появи Светлана – разведената тридесет и пет годишна съседка от петия етаж. – При нея ли отиваш? – Валентина знаеше отговора, но зададе въпроса все пак. Ивайло се обърна рязко. През очите му мина срам, после се настани инат: – Да, при нея. Знаеш защо? С нея забравям възрастта си. Не броя белите си коси и не ми напомня за сърцето. Тя е свободна! Разбираш ли? „Свободна“. Думата проряза Валя като ток. Погледна отражението си: уморено лице, нови бръчки. Навремето Ивайло я наричаше своя красавица. А сега… – Скоро ще станеш на шейсет… – прошепна тя. – Наистина ли мислиш… – Какво? – изстреля той. – Че не заслужавам щастие? Че не мога да започна нов живот? Впрочем, много хора на моите години… – Бягат към млади любовници? – усмихна се горчиво Валя. – Да, тъжна статистика. Ивайло махна ядосано с ръка: – Ето пак! Измъчваш всичко! Аз искам да дишам! Разбираш ли? Застегна рязко раницата. Звукът на ципа прозвуча като присъда. – Кажи на майка си – желая ѝ здраве, – промърмори, тръгвайки към вратата. – Надявам се да ви е удобно – двете стари приятелки. Вратата се затръшна. Валентина дълго седя на леглото, взирайки се в празното пространство. „Двете стари приятелки“… А е само на петдесет и три. Това ли е старост? От другата стая се чу слаб глас: – Вале, нещо се случи? – Нищо, мамо, – с усилие отвърна Валентина. – Ивайло излезе. По работа. Лъжата горчеше, но истината щеше да нарани повече. Как майка ѝ на осемдесет би понесла краха на брака? Дните се нижеха като сива река: готвене, чистене, грижа за майка ѝ. Мислеше само – кога? Кога между тях израсна тая стена? И си спомняше първите срещи със Светлана – енергична, усмихната, с шарени рокли. Валентина дори ѝ съчувстваше – тежко е сама с дете. После забеляза погледите на мъжа си – как стои при прозореца, когато Светлана разхожда кучето. Как „случайно“ е пред блока, когато тя се прибира от работа. Как засяда до късно в гаража. – Дъще, – гласът на майка ѝ я върна в реалността. – Трийсет минути миеш една чаша. Ела седни. – Веднага, мамо. Почти приключих… – Вале, – седна майка ѝ, хванала се за облегалката. – Знам всичко. Недей да ме заблуждаваш. – Мам… – Бил те оставил, нали? Отишъл при онази от петия етаж? Валентина кимна, със сълзи на очи. – Голям глупак! – философски отсече майка ѝ. – Знаеш ли какво става с мъжете около шейсетте? Сякаш им влиза бес – почват да гонят младостта там, където никога не е била. – Мамо, недей… – Какво „недей“? – майка ѝ избухна в смях. – Баща ти същото направи на петдесет и две – реши, че животът му преминава. Валентина бе изумена: – Тате? Ти никога… – Защо да ти казвам? – сви рамене майка ѝ. – След два месеца се върна – само че вече не го чаках. – А ти? – Така стана, – намигна тя лукаво. – За два месеца разбрах – животът ми не е свършил. Записах се на курсове по бродерия, свободата ми даде въздух. Погледна ръцете си – със старчески петна, но още сръчни. – Виж, Вале… Годините нямат значение. Важно е какво носиш в сърцето си. Аз съм на 85, а вътре все още живея като момиче. Валентина се усмихна. Майка ѝ беше извор на сили и топлина. За това хората я обичаха. – А твоя Ивайло – не от теб бяга, а от себе си. От страха да остарее. Мисли, че с млада до себе си ще се подмлади. – Защитаваш го? – Валя усети горчива обида. – Жал ми е за него. Никога няма да намери това, което търси. Няма бягство от времето. В този момент се чу смях отвън. Валя погледна през прозореца – Ивайло и Светлана се разхождаха. Той носеше чантите ѝ, гледаше я с възторг. – Не се самоизмъчвай, – майка ѝ я отведе от прозореца. – Хайде да пием чай. Имам пресни медени бисквити. – Мамо, какви бисквити… – гласът ѝ трепереше. – Той е глупак, – повтори майка ѝ. – Но това е неговият път. Намери ти своя. Знаеш ли – утре ще идем в парка. Сега е толкова красив там след ремонта! Валя искаше да откаже, но в гласа ѝ имаше нещо… Може би наистина е време да заживее отново? Паркът изненада. Беше обновен, с нови алеи, фонтани, пейки. В центъра – малък културен център с музика. – Виж, – спря се майка ѝ пред афиш – литературен клуб, танцова студия, йога за зрелостта! – Мамо, – намръщи се Валентина, – само не ми казвай, че… – Защо не? – игриво вдигна вежди майка ѝ. – Аз гоня години, но мога още много! Докато го казваше, тръстта ѝ изпадна с шум. – Ох… – Позволете, – чу се мъжки глас. Елегантен господин – Михал Петров – ѝ помогна с тръстта: – Насреща, – представи се. – Водя тук литературните срещи. Интересувате ли се от събитията ни? – Не, просто, – започна Валя, но майка ѝ прекъсна решително: – Дъщеря ми пише страхотни стихове. Публикувана е в студентската ни стена. – Мамо! – изчерви се Валя. – Това беше много отдавна. – Поезията няма възраст, – усмихна се Михал Петров. – Можете да присъствате на заседанието. Тъкмо обсъждаме нови произведения. Така Валя попадна в литературния клуб. Мислеше, че е просто за подкрепа на мама, но се увлече. Книги, тихи гласове, внимателни лица – нямаше значение възрастта, а чувствата. После – поетична вечер. Валя се притесняваше като за изпит. Чете стихове за любов, болка, нов живот… Усещаше, че се освобождава – диша. На връщане срещна Ивайло. Той беше сам, погледна я с разкаяние. – Вале, страхотно изглеждаш… Тя го погледна спокойно. Без болка – само тиха умора. – Благодаря. Това е всичко? – Не… Искам да обясня… Разбрах… – Че се разочарова? Или Светлана не е идеална? – Не е така. Тя е млада, и да – хубава… Но няма какво да си кажем. – Мислиш ли, че с хора на 35 ще говориш за българското кино? – засмя се Валя. – Ивайло, наивен си! – Не е това… Валя, изглупих. Може би… – Не, – уверено поклати тя глава. – Нищо „може би“. Знаеш ли – благодаря ти! – За какво? – Че си замина. Накара ме да разбера, че животът не се побира в домакинството. – Валя, осъзнах всичко… Искам отново у дома – ще оправим всичко. Тя се отдръпна внимателно: – Не, Ивайло. Не искаш у дома. Старото го няма вече. Онази Валя, която ти пераше чорапите – не съществува. Новата не познаваш – и, вероятно, ще те изплаши… – Защо? – Защото живея за себе си. В този момент към тях се приближи мама, държана под ръка от Михал Петров. – О, Ивайло, – погледна го хладно. – Още тук ли си? – Здравейте, Елена Георгиева… Вече си тръгвам. – Добре… но запомни: ако пак ти се прииска да бягаш от възрастта – помисли. Може би проблемът не е в другите? Ивайло потрепери, обърна се и си тръгна. – Мамо, – смъмри я Валя. – Не беше нужно… – А защо? – сви рамене мама. – А иначе, Михал Петров ми предложи да водя „Приказки от нашето детство“ за внуци. Ще е забавно! – Елена Георгиева е бисер – усмихна се Михал Петров. – Децата ще са във възторг. Валя гледаше майка си – подмладена, с блясък в очите. Може би това е мъдростта – да приемеш възрастта, да я преоткриеш? След два месеца Ивайло се раздели със Светлана. Казваха, че тя е срещнала някой по-млад. След още месец той написа сбъркано, молещо за прошка съобщение на Валентина. Тя не отговори. Така ли? Вече има свой живот. Два пъти седмично – литературни срещи. И знаете ли – на петдесет и три се чувства за първи път от години истински млада. Защото младостта не е гладка кожа – тя е смелостта да бъдеш себе си. На всяка възраст.

Няма да прекарам старините си с една развалина! изръмжа мъжът ми.

Стига! Дотук! ударих с ръка шкафчето и малките бутилки с одеколон зазвъняха. Писна ми да слушам за болни стави и лекарства! Искам да живея, а не да оцелявам в тази болница!

Ваня стоеше на прага на спалнята, гледаше ме как мятам малкото си вещи в пътната чанта. Тридесет и две години живот заедно се събираха в един раница и найлонова торба с маратонки. Тази мисъл някак си ме заболя повече от всичко друго.

Иване… тихо каза тя, майка ми след инсулта няма как да остане сама, разбираш ли?

Твоя майка, твоя грижа! Аз няма да остарявам до неузнаваемост с една развалина! изръмжах, без да я погледна. На петдесет и осем съм, не на осемдесет! Не искам домът ми да се превърне в интензивно отделение!

Ваня потрепери. Последните шест месеца думите “младост” и “старост” се превърнаха в причина за скандали. Започнах да боядисвам побелелите си коси, купих велосипед и кожено яке. А после се появи Калина разведена тридесет и петгодишна съседка от петия етаж.

Отиваш при нея, нали? Ваня знаеше отговора, но все пак попита.

Обърнах се рязко. Очите ми уж показаха някакъв срам, но веднага се втвърдих:

Да, отивам. Знаеш ли защо? Защото с нея забравям възрастта си. Тя не брои белите ми коси и не ми напомня за болното ми сърце. Тя просто е свободна. Разбираш ли?

“Свободна”. Думата я нарани. Ваня погледна огледалото видя умореното си лице със свежи бръчки около устата. Някога я наричах “красавица”. А сега…

Скоро ти ставаш шестдесет, Иване… едва чуто каза тя. Наистина ли мислиш…

Какво? избухнах. Че не заслужавам щастие? Нов живот? Много хора на моята възраст…

Хукват към млади любовници? горчиво се усмихна Ваня. Тъжна статистика.

Вдигнах ръка раздразнено:

Все омърсяваш всичко! Аз просто искам да дишам спокойно!

Закопчах рюкзака. Дрънченето на ципа прозвуча като окончателна присъда.

Пожелай здраве на майка си! измърморих, тръгвайки към изхода. Надявам се да ви е уютно. На двете… за миг се запънах, но довърших. На двете стари приятелки.

Вратата се тръшна зад мен. Ваня дълго седя на леглото, вперила поглед в нищото. В ушите ѝ звънеше: “Двете стари приятелки”… А имаше само петдесет и три. Това ли е старостта?

От съседната стая се чу немощен глас:

Ванче? Нещо лошо ли стана?

Нищо, мамо Ваня едва се изправи. Иван замина. По работа.

Лъжата ѝ тежеше, но не можеше да каже истината. Стига ѝ притеснения, за да не почувства осемдесетгодишната майка вина за разтурения брак.

Дените потекоха като сиво течение. Ваня изпълняваше ритуалите: готвене, чистене, грижа за майка си. А в ума ѝ се въртеше едно: Кога? Кога престана да забелязва, че между тях е израснала стена?

Припомняше си срещата с Калина. Не отдавна разведена, често се засичаха при пощенските кутии. Жизнена, освободена, в пъстри рокли със заразителен смях. Дори ѝ съчувстваше трудно е да се справяш сама с дете.

После забеляза погледите ми. Как се залеждам край прозореца, когато Калина разхождаше кучето. Как “случайно” се оказвах при входа, когато тя се връщаше от работа. Колко време започнах да прекарвам вечер в гаража.

Миличка, гласът на майка ѝ я върна към действителността, половин час държиш една чаша, ела тука.

Ваня се обърна. Наистина стоеше край мивката, стискайки чашата.

Идвам, мамо, почти свърших.

Ванче, майката се доближи, държейки се за стола аз разбирам. Не ме лъжи.

Мамо.

Остави те, нали? Отиде при онази от петия етаж?

Ваня кимна, със сълзи в очите.

Глупак! философски махна с ръка майка ѝ. Знаеш ли какво ги прихваща мъжете към шестдесет? Все едно дявол се вселява тръгват да си търсят младостта там, където никога не са я имали.

Мамо, стига.

Какво стига? майката се засмя звънко. Баща ти същото дръпна на петдесет и две. Реши, че животът го е подминал.

Ваня я изгледа изненадана:

Тате? Ама ти никога…

Защо да казвам? вдигна рамене майка ѝ. След два месеца сам се прибра, посрамен. Аз вече не го чаках.

Наистина?

Така беше, намигна тя лукаво. За два месеца разбрах, че животът ми не свършва. Записах се на курсове по бродиране. Осъзнах, че без него дори ми е по-леко. Повече въздух.

Замълча, оглеждайки стари ръце с петна и тънка кожа, но все още пъргави.

Виждаш ли, Ванче годините не са от значение. Важно е какво носиш в сърцето. Аз на осемдесет и пет пак съм онова момиче вътре.

Ваня се усмихна. Това беше истина майка ѝ носеше особена жизнена енергия. Може би затова винаги хората я обичаха?

А твоя Иван, продължи майката, той не от теб бяга. От себе си бяга. Страх го е от старостта. Мисли си, младата ще го направи млад.

Защитаваш ли го? Ваня усети гняв, който се надига.

Не, не го защитавам поклати глава майка ѝ. Жал ми е. Знам, че няма да намери това, което търси. Не можеш да избягаш от времето, миличка. Все едно ще те настигне.

Точно тогава отвън се чу смях. Ваня погледна през прозореца. Иван и Калина се разхождаха. Той ѝ носеше чантите, тя разказваше нещо оживено, а той я гледаше със захлас, който я бодна в сърцето.

Не се мъчи майката нежно я дръпна от прозореца. Ела, да пием чай. Имам медени курабии.

Какви курабии, мамо…? потрепери гласът на Ваня.

Глупак! повтори спокойно майка ѝ. Това негов път. Ти си намери свой. Утре ще излезем в парка сега всичко е обновено, много красиво.

Ваня искаше да откаже на разходката, но тонът на майка ѝ я спря. Ами ако има право? Може би е време поне да опиташ да живееш?

Паркът изненада нови алеи, фонтани, пейки, културен център, музика.

Виж, спря се майка ѝ пред афишите, записват за литературен клуб, танцовата школа, а ето йога за по-зрели!

Мамо, измърмори Ваня, не казвай, че…

Защо не? погледна я майка ѝ игриво. Аз още мога да покажа доста неща!

И, сякаш за доказателство, замахна с ръка. Тиквата ѝ падна с трясък.

Ох…

Позволете да помогна, извися мъжки глас.

Елегантен мъж на средна възраст вдигна тиквата и с поклон я подаде.

Заповядайте.

Много благодаря майка ѝ се зачерви. Много мило от вас.

Михаил Петров, представи се той. Организирам литературните срещи тук. Виждам, интересувате се от нашите проекти?

Не, ние просто… започна Ваня, но майка ѝ решително я прекъсна:

Разбира се! Дъщеря ми пише чудесни стихове. В университета ги печатаха във вестника.

Мамо! Ваня почервеня. Това беше отдавна.

Поезията няма възраст усмихна се Михаил Петров. Искате ли да посетите заседанието ни? Дискутираме нови творби.

Така Ваня попадна в литературния клуб. Уж само заради майка си, а се увлече. Ароматът на книги, тихите разговори, одобрителните погледи създаваха уют, без мисли за външност или години. Оценяваха чувства и мисли.

После се случи вечерта на поезията. Камерна, само за свои хора. Ваня трепереше като пред изпит.

Чете стиховете си за любовта, за загубите, за това, че животът не свършва с болката. Чувстваше как нещо вътре й се освобождава и оживява.

На връщане срещна Иван. Беше без Калина, стоеше на разстояние, смутен като дете.

Ваня, изглеждаш прекрасно.

Гледаше го спокойно. Странно, но сега, гледайки познатите кафяви очи, не усещаше болка. Само тишина.

Благодаря. Това ли беше?

Не, чуй ме, приближи. Искам да ти обясня… Разбрах…

Че се разочарова? повдигна леко вежда Ваня. Или Калина не е толкова идеална?

Иван се смръщи:

Не така! Млада да, хубава да, но… замълча. С нея няма какво да си кажеш.

Очакваше, че на тридесет и пет ще ще се занимава със соц култура? засмя се Ваня искрено. Наивен си, Иван.

Не за това говоря, намръщи се той. Валя, направих глупост. Може ли…

Не категорично поклати глава тя. Нищо “може би”. Знаеш ли, благодарна съм ти.

За какво? объркано я погледна той.

За това, че си отиде. За това, че ме накара да разбера, че животът не се свежда до готвене и чистене.

Ваня, осъзнах всичко. Искам да се върна, протегна ръка към нейната. Ще оправим всичко.

Тя се дръпна спокойно, но твърдо:

Не, Иван. Не искаш да се върнеш вкъщи. Защото домът вече го няма. Оная Ваня, която ти пере чорапите и мълчи на вечеря, не съществува. А с новата не си се запознал. Мисля, че ще те уплаши.

Защо?

Защото живее за себе си.

В този миг ги настигна майка ѝ, хваната под ръка от Михаил Петров, без тиква.

О, Иване погледна го остро майка ѝ. Още ли си тук?

Здравейте, Елена Петрова, промърмори той. Вече си тръгвам.

Добре правиш кимна тя. Само помни ако пак решиш да избягаш от годините си, помисли, може би проблемът не е в другите.

Иван трепна, обърна се и тръгна.

Мамо! каза Ваня с укор. Не трябваше…

Какво не трябваше? вдигна рамене майка ѝ. Да говоря истината? Между другото, Михаил Петров ме покани да водя клуб “Приказки от нашето детство” за внучетата. Ще е интересно!

Елена Петрова е родена разказвачка засмя се Михаил. Децата ще са щастливи.

Ваня гледаше майка си подмладена, с искрящи очи, и си мислеше: може би мъдростта е в това да не се биеш с времето, а да го приемеш като подарък? Като шанс за ново начало?

След два месеца Иван скъса с Калина. Чуваше се, че тя намерила по-млад приятел. Още месец по-късно Иван изпрати съобщение на Ваня кратко, объркано, с молба за прошка. Тя не отговори.

Защо? Вече имаше свой живот. Два пъти седмично срещи в литературния клуб. И знаете ли на петдесет и три за пръв път от години се чувстваше истински млада. Защото младостта не е гладка кожа. Това е смелостта да бъдеш себе си. На всяка възраст.

Rate article
— Няма да доживявам с развалина! — изкрещя съпругът ми – До тук сме! – Ивайло трясна вратата на нощното шкафче, разтресе бутилките с одеколон. – Писна ми от болни стави и лекарства! Искам да живея, а не да се чувствам като санитар в болница! Валентина стоеше на прага на спалнята и гледаше как мъжът ѝ набутва малкото си вещи в раница и торба с маратонки. Тридесет и две години съвместен живот се побираха само в един ранен сак. Бодеше дълбоко. – Ивайло… – започна тихо тя, – мама след инсулта не може да остане сама. Разбираш, нали? – Твоята майка си е твоя грижа! Няма да доживявам с развалина! – кресна той, без да вдигне поглед. – На петдесет и осем съм – не съм на осемдесет! Не искам домът ми да е терапевтично отделение! Валентина потрепери. Последните шест месеца думите „младост” и „старост” бяха като нож в сърцето. Ивайло започна да боядисва косата си, купи колело и кожено яке. После се появи Светлана – разведената тридесет и пет годишна съседка от петия етаж. – При нея ли отиваш? – Валентина знаеше отговора, но зададе въпроса все пак. Ивайло се обърна рязко. През очите му мина срам, после се настани инат: – Да, при нея. Знаеш защо? С нея забравям възрастта си. Не броя белите си коси и не ми напомня за сърцето. Тя е свободна! Разбираш ли? „Свободна“. Думата проряза Валя като ток. Погледна отражението си: уморено лице, нови бръчки. Навремето Ивайло я наричаше своя красавица. А сега… – Скоро ще станеш на шейсет… – прошепна тя. – Наистина ли мислиш… – Какво? – изстреля той. – Че не заслужавам щастие? Че не мога да започна нов живот? Впрочем, много хора на моите години… – Бягат към млади любовници? – усмихна се горчиво Валя. – Да, тъжна статистика. Ивайло махна ядосано с ръка: – Ето пак! Измъчваш всичко! Аз искам да дишам! Разбираш ли? Застегна рязко раницата. Звукът на ципа прозвуча като присъда. – Кажи на майка си – желая ѝ здраве, – промърмори, тръгвайки към вратата. – Надявам се да ви е удобно – двете стари приятелки. Вратата се затръшна. Валентина дълго седя на леглото, взирайки се в празното пространство. „Двете стари приятелки“… А е само на петдесет и три. Това ли е старост? От другата стая се чу слаб глас: – Вале, нещо се случи? – Нищо, мамо, – с усилие отвърна Валентина. – Ивайло излезе. По работа. Лъжата горчеше, но истината щеше да нарани повече. Как майка ѝ на осемдесет би понесла краха на брака? Дните се нижеха като сива река: готвене, чистене, грижа за майка ѝ. Мислеше само – кога? Кога между тях израсна тая стена? И си спомняше първите срещи със Светлана – енергична, усмихната, с шарени рокли. Валентина дори ѝ съчувстваше – тежко е сама с дете. После забеляза погледите на мъжа си – как стои при прозореца, когато Светлана разхожда кучето. Как „случайно“ е пред блока, когато тя се прибира от работа. Как засяда до късно в гаража. – Дъще, – гласът на майка ѝ я върна в реалността. – Трийсет минути миеш една чаша. Ела седни. – Веднага, мамо. Почти приключих… – Вале, – седна майка ѝ, хванала се за облегалката. – Знам всичко. Недей да ме заблуждаваш. – Мам… – Бил те оставил, нали? Отишъл при онази от петия етаж? Валентина кимна, със сълзи на очи. – Голям глупак! – философски отсече майка ѝ. – Знаеш ли какво става с мъжете около шейсетте? Сякаш им влиза бес – почват да гонят младостта там, където никога не е била. – Мамо, недей… – Какво „недей“? – майка ѝ избухна в смях. – Баща ти същото направи на петдесет и две – реши, че животът му преминава. Валентина бе изумена: – Тате? Ти никога… – Защо да ти казвам? – сви рамене майка ѝ. – След два месеца се върна – само че вече не го чаках. – А ти? – Така стана, – намигна тя лукаво. – За два месеца разбрах – животът ми не е свършил. Записах се на курсове по бродерия, свободата ми даде въздух. Погледна ръцете си – със старчески петна, но още сръчни. – Виж, Вале… Годините нямат значение. Важно е какво носиш в сърцето си. Аз съм на 85, а вътре все още живея като момиче. Валентина се усмихна. Майка ѝ беше извор на сили и топлина. За това хората я обичаха. – А твоя Ивайло – не от теб бяга, а от себе си. От страха да остарее. Мисли, че с млада до себе си ще се подмлади. – Защитаваш го? – Валя усети горчива обида. – Жал ми е за него. Никога няма да намери това, което търси. Няма бягство от времето. В този момент се чу смях отвън. Валя погледна през прозореца – Ивайло и Светлана се разхождаха. Той носеше чантите ѝ, гледаше я с възторг. – Не се самоизмъчвай, – майка ѝ я отведе от прозореца. – Хайде да пием чай. Имам пресни медени бисквити. – Мамо, какви бисквити… – гласът ѝ трепереше. – Той е глупак, – повтори майка ѝ. – Но това е неговият път. Намери ти своя. Знаеш ли – утре ще идем в парка. Сега е толкова красив там след ремонта! Валя искаше да откаже, но в гласа ѝ имаше нещо… Може би наистина е време да заживее отново? Паркът изненада. Беше обновен, с нови алеи, фонтани, пейки. В центъра – малък културен център с музика. – Виж, – спря се майка ѝ пред афиш – литературен клуб, танцова студия, йога за зрелостта! – Мамо, – намръщи се Валентина, – само не ми казвай, че… – Защо не? – игриво вдигна вежди майка ѝ. – Аз гоня години, но мога още много! Докато го казваше, тръстта ѝ изпадна с шум. – Ох… – Позволете, – чу се мъжки глас. Елегантен господин – Михал Петров – ѝ помогна с тръстта: – Насреща, – представи се. – Водя тук литературните срещи. Интересувате ли се от събитията ни? – Не, просто, – започна Валя, но майка ѝ прекъсна решително: – Дъщеря ми пише страхотни стихове. Публикувана е в студентската ни стена. – Мамо! – изчерви се Валя. – Това беше много отдавна. – Поезията няма възраст, – усмихна се Михал Петров. – Можете да присъствате на заседанието. Тъкмо обсъждаме нови произведения. Така Валя попадна в литературния клуб. Мислеше, че е просто за подкрепа на мама, но се увлече. Книги, тихи гласове, внимателни лица – нямаше значение възрастта, а чувствата. После – поетична вечер. Валя се притесняваше като за изпит. Чете стихове за любов, болка, нов живот… Усещаше, че се освобождава – диша. На връщане срещна Ивайло. Той беше сам, погледна я с разкаяние. – Вале, страхотно изглеждаш… Тя го погледна спокойно. Без болка – само тиха умора. – Благодаря. Това е всичко? – Не… Искам да обясня… Разбрах… – Че се разочарова? Или Светлана не е идеална? – Не е така. Тя е млада, и да – хубава… Но няма какво да си кажем. – Мислиш ли, че с хора на 35 ще говориш за българското кино? – засмя се Валя. – Ивайло, наивен си! – Не е това… Валя, изглупих. Може би… – Не, – уверено поклати тя глава. – Нищо „може би“. Знаеш ли – благодаря ти! – За какво? – Че си замина. Накара ме да разбера, че животът не се побира в домакинството. – Валя, осъзнах всичко… Искам отново у дома – ще оправим всичко. Тя се отдръпна внимателно: – Не, Ивайло. Не искаш у дома. Старото го няма вече. Онази Валя, която ти пераше чорапите – не съществува. Новата не познаваш – и, вероятно, ще те изплаши… – Защо? – Защото живея за себе си. В този момент към тях се приближи мама, държана под ръка от Михал Петров. – О, Ивайло, – погледна го хладно. – Още тук ли си? – Здравейте, Елена Георгиева… Вече си тръгвам. – Добре… но запомни: ако пак ти се прииска да бягаш от възрастта – помисли. Може би проблемът не е в другите? Ивайло потрепери, обърна се и си тръгна. – Мамо, – смъмри я Валя. – Не беше нужно… – А защо? – сви рамене мама. – А иначе, Михал Петров ми предложи да водя „Приказки от нашето детство“ за внуци. Ще е забавно! – Елена Георгиева е бисер – усмихна се Михал Петров. – Децата ще са във възторг. Валя гледаше майка си – подмладена, с блясък в очите. Може би това е мъдростта – да приемеш възрастта, да я преоткриеш? След два месеца Ивайло се раздели със Светлана. Казваха, че тя е срещнала някой по-млад. След още месец той написа сбъркано, молещо за прошка съобщение на Валентина. Тя не отговори. Така ли? Вече има свой живот. Два пъти седмично – литературни срещи. И знаете ли – на петдесет и три се чувства за първи път от години истински млада. Защото младостта не е гладка кожа – тя е смелостта да бъдеш себе си. На всяка възраст.