Сватба нямаше. Младоженецът не дойде при булката си.
Колко момичета от малки си сънуват бяла рокля, венец от цветя, тръпки от думите „обявявам ви за мъж и жена“… Ралица бе едно от тях. Тя бе тихо, скромно момиче, мечтателно и уязвимо. Колко пъти затваряше очи, когато по телевизията показваха сватбени церемонии, и си представяше как един ден ще върви ръка за ръка с любимия — под музиката, под възхитените погледи, с трепет в сърцето.
Своя Иван тя срещна още в университета. Учеха се на право, но в различни групи. Той — висок, рус, спортен, с лукави очи. Тя — грациозна, стройна, с изящна стойка и нежна усмивка. Целият факултет казваше, че са създадени едно за друго. Иван не се отделяше от нея нито на крачка. Съпровождаше я до вкъщи, носеше ѝ кафе в студените сутрини, драскаше сърца в тетрадките. Връзката им бе като от роман — чиста, нежна, искрена.
Мина година — и той ѝ предложи брак. На дипломните защиты родителите вече се познаваха, ходеха заедно на вила, приятелстваха. Решиха да празнуват сватбата веднага след завършването. Всичко вървеше перфектно. Ралица с приятелките дни наред търсеше рокля, преглеждаше каталози, обикаляше салони. И един ден, след като сънува дрехата на мечтите си — фино дантело, кремова коприна и лек шлейф — се събуди с мисълта: „Трябва да я имам.“
Отиде в най-близкия салон с приятелките. Продавачката Милена, чула ѝ разказа, се усмихна и каза:
— Наскоро върнаха една рокля, точно както я описвате. Искате ли да ви я покажа?
Ралица се влюби в нея още преди да я пробва. Беше сбъднат сън. Само приятелката ѝ прошепна: „Милена каза, че сватбата на булката не състоя… Може би не е добра идея?“ Но Ралица не искаше да чува. Съдба — значи съдба. Роклята бе опакована, а тя с трепет чакаше Големия ден.
Навечерието на сватбата се настани в хотелска стая — да бъде сама, да помисли. Облече роклята отново, завъртя се пред огледалото. И изведнъж ѝ се стори, че в отражението главата ѝ е увита с черна лента. Просна се тръпка, но отхвърли чувството, мислейки си, че е просто нервност.
Сутринта всичко вървеше като по вода: гримът, косата, роклята… Ралица изглеждаше като от корица на списание. Родителите ѝ, влизайки в стаята, замлъкли от възхищение. Оставаше само да чакат Ивана. Мина час. После още половин. Ралица вече не се усмихваше. През прозореца видя полицейска кола. В гърдите ѝ нещо се скъса. Излезе в коридора, едва се държейки на краката.
— Извинете… вие Ралица ли сте?… — попита младши сержантът. — Вашият годеник… Иван… загина. Пътна злополука. Пиян шофьор излезе на насрещното. Почина на място.
Ралица не плака. Просто замръзна. После седна на пода и скри лицето в ръцете.
Минаха три дни. Тя стоеше на гробището в същата рокля, но вече с черна лента на главата. В ръката ѝ — общата им снимка. Сложи я в ковчега, наведе се, целуна студеното чело на любимия и прошепна:
— Прости ми… ако знаех, нямаше да те пусна…
Оттогава никой не я видя да се усмихва. Сякаш угасна. Живееше на автомат. Родителите ѝ казваха, че е депресия. Лекарите — адаптационно разстройство. Но майка ѝ знаеше: дъщеря ѝ бавно си отива.
Точно след година, в деня, когато трябваше да бъде годишнината от сватбата, сърцето на Ралица спря. Лекарите записаха: „спиране на сърдечната дейност по време на сън.“ А в ръцете ѝ намериха същата сватбена снимка.
Любовта бе истинска. Твърде истинска, за да я преживееш.
А вие вярвате ли, че любовта може да е толкова силна, че без нея животът е невъзможен?…