Непокорни майки

**Непохватулките майки**

Когато Красимир и Ралица се ожениха, и двете семейства бяха щастливи.

Нели, майката на Красимир, даже просълзи се пред общината. А Елица, майката на Ралица, прегърна зета си, сякаш го познаваше от дете.

Нито Нели, нито Елица имаха мъже. И двете отгледаха децата си сами. И двете преживяха много.

Но въпреки различните си характери — едната строга и принципна, другата по-мека, винаги се отнасяха с уважение една към друга. Не си строеха щастието на нервите на другите.

Първите месеци младоженците наемаха апартамент. Малко студио, пушач съсед зад стената, шумен двор. Но поне бяха господари на себе си.

След около половин година на Ралица й хрумна идея. На Красимир й се стори чудесна и напълно логична.

А две седмици по-късно се състоя *онзи* разговор. С майките…

***

— Мамо, само не го приемай навътре. Ние с Ралица… помислихме…

Нели мълчаливо го гледаше. Очакваше какво ще каже. Отдавна свикнала с неговите диви идеи.

— Ами… на теб имаш двустаен, на Елица — тристаен. А ние плащаме наем и е неудобно. Искаме да се преместим в тристайния.

— Продължавай.

— Вие с Елица… бихте могли да живеете заедно. Тя да дойде при теб, а ние в нейния апартамент. Там е по-просторно.

Говореше спокойно, сякаш обясняваше правилата на игра. Без и следа от съмнение.

— За колко време? — попита Нели.

— Ами… докато не си купим свой имот. Може би пет години. Или десет.

Нели не викна. Лицето й не се промени. Само каза:

— Ще помисля.

И излезе на балкона. Стоеше дълго, гледаше празния двор и усещаше как в гърдите й се вдига бавен, лепкав хлад.

***

На следващия ден Елица чу същото от дъщеря си.

— Мамо, ти с Нели сте в добри отношения. Не точно близки, но нямате проблеми. Защо да не живеете заедно? А ние ще се преместим тук…

Елица я прекъсна.

— Предлагаш ми да предадам живота си под наем?

Ралица остана без думи.

— Не, де… просто… вие вече сте изживяли своето. А ние тепърва започваме…

— Изживяла съм? Значи вече ме смяташ за бракуван сток?

— Не ме разбра…

— Напротив, разбрах. Благодаря, Ральо.

***

Седмица по-късно се събраха всички заедно.

Нели дойде пръва. Елица — втора. Седнаха срещу младите.

Те изглеждаха сериозни. Почти официални.

— Майки, не искаме конфликт. Молим ви… разберете ни и допринесете. На нас ни е трудно. Нямаме пари. Мислим за дете. Всяка от вас има апартамент, а трябва да плащаме наем. Къде е логиката? Наистина ви е трудно да живеете заедно?

Нели отговори пръва.

— Трудно е. Особено когато трябва да живееш с мисълта, че за собствения си син си… пречка.

Елица допълни:

— Деца, опитайте се и вие да ни разберете. Всяка от нас има свой живот. Своя тишина. Свой ред. Свой дом. Не сме длъжни да се съгласяваме с всичко.

— Но вие сте самотни! Заедно ще ви е по-весело! Какво ви спира? — настояваше Ралица.

— Самоуважението — каза Нели, — и правото на собствен живот.

— Значи не ви е грижа как живеем? — в гласа на Красимир прозвуча обида.

— Грижа ни е — отвърна Елица, — но има разлика между *”да помогнем”* и *”да стъпчим себе си на гърлото”*. Вие предлагате второто.

Младите се погледнаха. Явно не бяха очаквали такъв обрат.

Очакваха спор, сълзи и накрая — съгласие.

А получиха спокойно, твърдо „не“.

Този вечер Нели переше чинии — бавно, методично. Всяка лъжица. Сякаш търсеше спокойствие в това просто движение.

А Елица, с тази цел, започна внезапно почистване. Чистеше, блъскаше. Само да не мисли.

Докато работеше, усещаше как гневът отстъпва, а идва умора.

Не, те не бяха против децата. И не им желаеха зло. Но след разговора и двете разбраха: вече не означават нищо за тях.

Те бяха просто фундамент, по който можеш да вървиш, без да гледаш къде стъпваш.

На децата не им пукаше, че те са хора. Със своите навици, самота и право на лично пространство.

***

Минали месец.

Красимир и Ралица не повдигнаха въпроса отново.

Наеха по-голям апартамент, взеха кредит.

Разбира се, оплакваха се. От скъпия живот, от бита, от липсата на подкрепа.

Но вече не искаха майките им да се съжителстват.

Може би ги чуха. Или се свестиха, след като споделиха за „непохватулките си майки“ в социалните мрежи и прочетоха коментарите. Почти всеки започваше с: „Вие какви сте, да ви е…?“

А Нели и Елица даже се сближиха. Ходеха на театър, разменяха рецепти. Може и да не станаха най-добри приятелки, но съюзници — определено.

— Представяш ли си — усмихна се Елица един ден, — те още мислят, че просто *не разбрахме* великолепната им идея.

— Нека си мислят — отвърна Нели, — стига да не започнат отново.

***

Ето тази история.

За това как децата порастват, но невинаги узряват.

Че майките не са мебели, които можеш да местиш където си поискаш.

Че правото на личен живот не свършва на 50 — понякога точно тогава всичко започва.

***

А вие бихте ли се съгласили?

Да живеете със сватя само защото на децата им е трудно да плащат наем?

Rate article
Непокорни майки