Вероника беше безкомпромисна в общуването си. Колкото и да я познаваха колегите, тя винаги си казваше мнението право в очите. Независимо дали ги устройвало или не.
Примерно, Радка прекара едно цяло утро флиртувайки с новия ИТ-специалист. Междувременно се справяше бързо с поръчките, сякаш не ходеше, а летеше из офиса. „Надявам се, че си наясно, че жена му е в родилното?“ – попита я Вероника. И всичко свърши. Флиртът се изпари.
Или пък Дарина, която никак не можеше да се откаже от цигарите. Лепеше пластери, дъвчеше специални бонбони – без успех. Накрая си купи „чудодейна“ електронна цигара. На всеки половин час изтичаше да пуши. Вероника я поспря: „А видя ли какъв точно е съставът на тази магическа цигара? Аз не съм. Никой не го е виждал. Чудно защо?“
Всички избягваха Вероника, никой не искаше да попадне под острите й думи. А на нея й беше все едно. В края на краищата истината не се е променяла. Но кой въобще я искаше, тази истина?
Когато Вероника замина на стаж в чужбина, всички въздъхнаха с облекчение. Пушеха зад ъгъла, флиртуваха с нови клиенти, правеха луди петъчни купони и се целуваха в тъмните ъгли на офиса. Женени и неженени.
Вероника се върна след три седмици. Обикновено тя носеше стриктни рокли, високи токчета, тежък парфюм и винаги грим. А сега влезе в изтъркани дънки и дълга пуловерна риза, която очевидно беше с два номера по-голяма. Никакъв грим. Косата събрана набързо. Слънчеви очила, които не си махна, докато не се затвори в кабинета си. И вместо тежкия парфюм – лек аромат на Truth от Calvin Klein.
И най-важното – не направи забележка на секретарката, че пак не е подготвила документите за събранието. Не се заяде с ИТ-то, че постоянно си говори по телефона с жена си. Премина покрай кутиите с документи, в които се рови адвокатът. Всичко остана без последствия.
„Не я приели на стажа“, заяви адвокатът.
„Заболяла е“, предположи секретарката.
„Влюбила се!“ – изсмя се Радка.
„И затова в пуловер с два номера по-голям?“ – усмихна се преводачката.
„Както и да е, след час имаме събрание. По-добре да се подготвим, вместо да си говорим празни приказки.“
Само че след час тя така и не се появи в залата. Всички бяха там. Чакаха. Ставаха неспокойни.
И изведнъж ИТ-то, което се беше настанило до прозореца, възкликна:
„Ето я! Вижте!“
Всички се отправиха към прозореца.
Отвъд улицата имаше едно уютно кафене. И там, на една маса, седяше тяхната Вероника. Но изглеждаше различно. Не защото беше без грим и с обикновен чосон вместо стриктна прическа. Не. Просто срещу не седеше мъж, който й разправяше нещо, а тя се смееше.
Тяхната. Вероника. Смееше се.
Всички в залата не откъсваха поглед от прозореца. Сякаш искаха да се уверят, че това наистина е тяхната Вероника – рязката, вечно недоволна и раздразнена. А сега седеше там съвсем друга.
„Честно казано, сутринта не намерих блузата си“, каза Вероника на Георги и се усмихна. „Затова наметнах твоя пуловер.“
„На мен повече ми харесва, когато си без дрехи“, отговори мъжът.
Вероника позачервена и го удари леко с юмрук по рамото.
„Стига вече.“
„Не мога“, наведе се той към нея. „Трябва да приключим работата и да тръгваме към мене. Или при теб. Няма значение. Откакто се запознахме на летищОттогава всичко изглеждаше по-различно, сякаш животът й най-после беше придобил смисъл.