Случайно уведомление
Телефонът лежеше с екрана надолу на нощното шкафче, както винаги. Катя дори не възнамеряваше да го пипа. Просто посягна към чашата вода, ръката ѝ леко докосна гладкият пластмасов ръб и екранът се включи от само себе си, все едно някой тайно го беше погалил, и проблесна в мрака.
Видя само един ред. Един-единствен ред в известие от месинджъра.
И на мен ми липсваш. Днес беше толкова хубаво. Твоя Яна.
Катя не разбра веднага. Изчете думите веднъж, два пъти, три, сякаш са написани на чужд език и има нужда от време да ги преведе. После погледна към спящия си мъж. Петър лежеше на една страна, с лице към стената, дишаше равномерно и дълбоко като човек със спокойна съвест.
Твоя Яна.
Яна. Яна Стефанова. Приятелката. Същата, която преди три месеца избираха заедно тапети за детската. Същата, която беше пила кафе поне сто пъти в тяхната кухня. Същата, която преди седмица се оплакваше по телефона на Катя, че не може да си намери свястно момче, че всеки бил еднакъв, че ѝ е омръзнало да е сама.
Катя внимателно взе чашата с вода, отпи малко. Остави обратно. Стана от леглото толкова тихо, че дъските дори не изскърцаха. Излезе в коридора, притвори вратата към спалнята, отиде в кухнята, пусна само лампата над печката, не основната да не е прекалено осветено, макар че в този момент, може би не лампата я болеше в очите.
Седна на масата и се загледа в празния плот.
Отвън беше нощ есенна, обикновена, с разляти светлини от блока отсреща. Каната за вода седеше от вчера, с остатъчна вода вътре. Не я пусна да заври. Просто седеше.
Днес беше толкова хубаво.
Кога днес? В сряда Петър се прибра към осем, каза, че се е забавил с клиенти, вечеряли в ресторант, изморен съм, спи ми се. Катя му стопли вечерята, той почти не я докосна. После гледаха малко телевизия, той заспа още на дивана и тя го зави, сама, със собствените си ръце.
Стисна пръстите си в ръба на масата.
Алекс спеше зад стената. Осемгодишен, спи дълбоко, понякога говори насън, все смешни неща за колички или за училище. Утре Катя трябваше да го заведе на тренировка още в девет сутринта. Да купи хляб. Да звънне на майка си, на която не беше се обаждала четири дни и която сигурно вече ѝ се е разсърдила.
Животът, обичайният, подреденият, беше тук в тези дребни неща. А под него, без тя да подозира, било се скрило друго живот, който се е случвал паралелно. С други съобщения, други вечери, друга жена, която се подписва твоя.
Катя се изправи, доближи прозореца. На перваза стоеше саксия с мушкато растение, което не харесваше, но упорито се грижеше за него, защото ѝ го беше донесла една съседка. Мушкатото беше живо, малко запрашено, непоклатимо.
Дълго гледа тази саксия. После пак седна на масата.
Трябваше да реши нещо. Или да не решава нищо тази нощ. Не знаеше кое е по-правилно. Вътре беше тихо, тишина като онази пред буря не плач, не вик, а рязко мълчание, набраздено от острите ръбове на тъгата.
Седя на масата до четири сутринта, без нищо да прави. Просто наблюдаваше как в отсрещния блок угасваха прозорци един по един. После все пак завря чайника. Направи си чай, не го доизпи. Изми чашата. Върна се в спалнята. Легна до мъжа си, без да го докосва, гледайки тавана.
Петър спеше.
Катя слушаше дишането му и си мислеше, че още вчера този звук беше част от нощта навик, фон като шумът на хладилника или далечните коли. А сега всяко вдишване тежеше другояче. Сякаш го чуваше за първи път от години, и това я убиваше.
Сутринта стана по-рано от него. Събуди Алекс, нахрани го с овесени ядки, които той ядеше с нежелание, искаше си сандвич с старата салам. Направи му сандвич, върза му връзките на гуменките, защото още не умееше бързо, а бързаха. Взе го за ръка и излязоха.
Навън беше студено, миришеше на мокър асфалт и есенни листа. Алекс вървеше до нея и говореше за вчерашния урок, че учителката не била права, той реши всичко, а тя твърди, че не. Катя го слушаше, кимаше, отговаряше както трябва умееше го на автопилот от години.
Стигнаха на време за тренировка. Тя предаде Алекс на треньора, спря се при вратата на залата, гледаше как тича при останалите, смее се, ръга се с тях обикновено хлапе с раница. После излезе навън.
На пейката пред залата извади телефона. Намери в контактите Яна С.. Загледа се в името. После прибра телефона.
Не сега.
Още не сега.
Първите дни след това мислеше често кога е започнало всичко. Прехвърляше спомени като стари снимки, търсейки нещо, пропуснато. Ето ги тримата на рождения ден на Яна през май. Петър се смее на неин виц, Катя си помисли тогава каква късметлийка е, че мъж ѝ се разбира с приятелките ѝ. Ето и Яна у тях в събота избираха пердета за хола, тя и Петър дълго обсъждаха нещо на кухнята, докато Катя слагаше Алекс да спи. Попита Петър после за какво сте говорили? За работа, отговори той, Яна била интериорен дизайнер, питал я за офиса си. Катя само кимна.
Разбира се.
Не плака. Самата тя се учуди. Очакваше сълзи, ала не дойдоха само сухота в гърлото и тежест някъде под ребрата. Ядеше, спеше, готвеше, говореше по телефона. Петър не подозираше нищо. Той беше внимателен, колкото винаги, нито грам повече или по-малко. Питаше я как ѝ е минал денят. Понякога я целуваше по бузата, когато излизаше за работа. Тя си подлагаше бузата.
На четвъртия ден Яна се обади.
Телефонът завибрира в джоба, Катя видя името, за миг всички думи изчезнаха. После натисна зелено и каза с най-обикновения си тон:
Здрасти, Яна.
Кате, ти къде се изгуби? Писах ти, а не отговаряш.
Гласът беше същият топъл, малко виновен, като винаги когато приятел мисли, че е сгрешил нещо. Именно тази топлина беше най-болезнена.
Извинявай, завъртях се. Алекс беше настинал малко излъга Катя лесно и даже сама се учуди колко я прощава лесно.
О, какво стана? Температура?
Не, само лек хремичка. По-добре е вече.
Е, изкара ме акъла. Слушай, исках да питам за събота искате ли да излезем някъде, отдавна не сме били заедно?
Катя гледаше стената пред себе си. На нея снимка, тя и Петър на Черно море отпреди шест години. Алекс още не беше роден, и двамата се смеят, вятърът им развява косите. Хубав спомен.
В събота едва ли, но ще ти се обадя в края на седмицата, става ли?
Разбира се. Как си изобщо? Гласът ти…
Уморена съм, всичко е наред.
Ако нещо стане, знаеш, че можеш да ми звъннеш.
Знам. Чао, Яна.
Катя затвори. Стана, приближи към снимката, погледна собственото си усмихнато лице. Свали снимката и я прибра в чекмеджето.
Тази нощ вече не издържа и заплака. Тихо, в банята, пуснала водата, да не се чува. Плача дълго, грозно, до оттекли очи и възпалено гърло. Не плачеше заради мъжа си или затова, че не бил този, за когото го мислила. Плачеше за друго за годините, доверието, за себе си, която толкова искрено вярваше. Плачеше за глупостта на тая вяра. За това, че Алекс ще расте в семейство, където баща му лъже и или няма да научи това, или ще го научи прекалено късно.
Изми си лицето със студена вода, огледа се в огледалото. Тридесет и осем години нито съвсем млада, нито стара. Проста, най-обикновена жена с подпухнали очи. Помисли, че утре на работа трябва да изглежда бодра.
И още си помисли, че не може просто да остави всичко така. Не може да им позволява да продължат сякаш нищо не е станало, да живеят в две отделни вселени, използвайки нейния живот и живота на Алекс като фон. Не може.
Върна се в спалнята. Петър спеше. Легна до него.
Трябваше да мисли.
Следващите две седмици Катя пребиваваше на два слоя. Отвън всичко беше, както винаги: готвеше, работеше, возеше Алекс на тренировки, разговаряше с мъжа си, понякога се смееше на шегите му защото бяха смешни, това не можеше да си отнеме сама. Някой път се хващаше, че за миг забравя всичко и тогава ѝ беше най-тежко, защото значеше, че може да живее до него като че всичко е по старому.
Вътрешно вървеше изчисляване, мълчаливо. Не наема детектив, не. Просто започна да наблюдава. Забелязваше как Петър взема телефона и излиза в другата стая. Как понякога се подсмихва на екрана, после улови погледа ѝ и скрива апарата. Как пак закъснява в сряда, пак вечеря с клиенти, пак почти нищо не хапва от нея.
Веднъж, когато беше под душа, тя взе телефона му. Знаеше кода никога не го беше сменял, четири цифри, годината на раждане на Алекс. Отвори месинджъра. Влезе в чата с Яна.
Чете бързо, не всичко само да схване размера на предателството. Пет минути стигнаха. Започнало през юли. Три месеца. Докато боядисвали детската, докато Алекс тръгваше във втори клас, докато тя ходеше на рожден ден на мама, а Петър оставал уж заради работа и тя, разбира се, повярвала.
Остави телефона и излезе в кухнята. Запали котлона, захвана да реже лук за супа. Реже го педантично на кубчета.
Петър излезе от банята, увит в хавлия, надникна в кухнята.
О, супа? Чудесно, гладен съм.
След половин час ще е готова тихо каза тя.
Гласът ѝ беше равен. Лукът се реже равномерно. Всичко беше под контрол.
Тази нощ реши, че ще има вечеря.
Не веднага, не утре. Трябваше ѝ време за подготовка. Това не беше отмъщение. Просто искаше един път да ги види заедно, в нейния дом, на нейната маса, и да каже каквото трябва. Спокойно. Без сцени, без истерии. Отдавна беше разбрала, че крясъците само вредят на теб, а другите си тръгват и после казват, че си истеричка.
Позвъни на Яна в петък вечерта.
Яна, обаждам се за събота. Помниш ли поканата ти?
Помня, разбира се! Значи ще става?
Да. Ела у нас. Ще сготвя нещо хубаво, отдавна не сме сядали така. Петър ще е тук, ще седнем да поговорим.
Кратка пауза една секунда, не повече.
Чудесно. В колко?
В седем. Ще дойдеш ли?
О, разбира се. Да донеса нещо?
Не трябва.
Катя затвори. Влезе при Петър, който гледаше телевизия.
Поканих Яна за събота. Ще вечеряме заедно, отдавна не сме се виждали.
Петър я погледна. Нещо мина през лицето му неуловимо и приплъзващо.
Добра идея промълви той.
И аз мисля така отвърна Катя и се върна в кухнята.
Знаеше, че вероятно веднага ще се пишат. Ще се уговорят да се държат хладнокръвно, ще играят на стари познати. Не я плашеше. Не искаше сцени. Алекс в събота щеше да е при баба си майката на Катя, бяха се разбрали. Вечерята щеше да е тиха.
През седмицата избираше менюто. Това беше важно и не за впечатление, а защото ръцете ѝ трябваше да са заети. Реши накрая да направи печено пиле с розмарин и картофи, салата с рукола и круша (любима на Яна), и ябълков пай, такъв какъвто умее най-добре. Искаше всичко да изглежда красиво.
В събота заведе Алекс при майка си още в два. Мама, както винаги, започна да я разпитва за уморения ѝ вид, дали всичко е наред. Катя каза, че е добре, макар да не беше. Целуна Алекс, който вече тичаше към телевизора и я забрави, и се прибра.
В дома беше тишина. Петър беше излязъл, върна се в три с торби. Донесе хубаво, скъпо вино, тя позна марката му.
Към вечерята каза. Надявам се нямаш против?
Чудесно, отвърна Катя.
Беше малко напрегнат, движеше се по-бързо от обикновено, няколко пъти провери телефона си при хладилника. После взе вестника, който никога не беше чел, и се направи, че разлиства.
Тя приготви храната. Изми пилето, натърка подправки, наряза картофи, направи дресинг за салатата. Аромат на розмарин и чесън изпълни апартамента топъл, домашен. Катя отвори прозореца: беше задушно, влязоха хлад и мирис на есен.
В шест подреди масата три чинии, три чаши. Не запали свещи това вече би било подигравка, а не искаше да се подиграва. Просто чиста покривка, цветя във ваза, които купи вчера.
В седем входната врата иззвъня.
Яна дойде в ново, тъмносиньо палто. Косата ѝ перфектна. Познат парфюм същият, който Катя ѝ беше препоръчала. Тя носеше луксозни бонбони, въпреки че беше казано да не носи нищо.
Катя, как винаги поддържаш разкош! възхити се Яна, събличайки палтото си. Ухае прекрасно!
Влизай, радвам се каза Катя. Истина беше странна, горчива истина, ала я изпитваше наистина.
Петър излезе. Той и Яна се поздравиха, целунаха се по бузата, уж обичайно. Добри артисти и двамата.
Седнаха.
Първите половин час бяха общи приказки. Яна разказваше за новия си проект офис на другия край на София, поръчки за златни дръжки и какви ли не изисквания. Петър се смееше, споделяше забавни истории за свои клиенти. Катя ядеше, слушаше, тук-там по дума, наля на всички вино.
Вън вече беше тъмно. Катя включи лампата над масата стана уютно и още по-болезнено заради уюта.
Изчака да изпият втори бокал. Когато разговорът утихна и Яна посягаше към салатата, Катя каза:
Трябва да ви кажа нещо. Моля, изслушайте ме.
Погледна ги поотделно. Яна с вилица в ръка, Петър с чашата не я допи.
Знам за вас. От юли. Прочетох ви чата, Петре. Знам всичко, което ми трябва.
Настана такава тишина, че се чуваше само часовникът на микровълновата.
Първи проговори Петър, гласът му странно хрупкав:
Кате…
Изчакай прекъсна тя. Не съм дошла да крещя. Просто трябва това да го чуете тук двамата. Да знаете, че знам. Това ми стига.
Погледна към Яна. Тя гледаше покривката, бузите ѝ червени, пръстите стегнати във вилицата.
Яна, беше ми у дома двайсе години сигурно. Знаеше всичко за нас, беше първата, която дойде, когато се разпаднах след спонтанния аборт. Ти чакаше пред родилното, когато раждах Алекс, помниш ли? Не ти го казвам, за да те засрамя. За да знаеш, че помня. Не съм забравила.
Яна най-сетне вдигна очи. Имаше сълзи.
Катя, прости…
Недей сега тихо каза тя.
Обърна се към мъжа си.
Петре, дванайсет години живяхме заедно. Няма да говоря дали е имало нещо, кога си решил да го направиш. Дълъг разговор е, не за днес. Просто трябваше да седна с вас на една маса и да го кажа гласно. За да не си мислите, че не знам. Различно е, нали?
Петър остави чашата. Много внимателно.
Кате, много по-сложно е. Трябва да говорим на спокойствие, само двамата…
Ще говорим. Но не днес.
Стана, допи виното си, остави чашата.
Довършете си пилето, получи се добре, старах се. После ще поискам да си тръгнете и двамата. Алекс е при майка, казах ѝ да го задържи за през нощта. Имам си работа.
Никой не помръдна.
Петър я гледаше с лице, което по-скоро показваше не вина, а безпомощност сякаш е очаквал скандал, а не знае що да прави с това мълчание.
Яна промълви:
Катя, прощавай…
Катя само вдигна рамене:
Не знам, Яна. Може някой ден. Не и сега.
Излезе от стаята, затвори вратата на спалнята. Седна на леглото. Чу как на кухнята се шептят, как се вдигна стол, после входната врата тръгна веднъж, после още веднъж.
Настъпи тишина.
Седя, заслушана в тази тишина. Миришеше на розмарин и пилешко, и още малко на парфюма на Яна, който се губеше. На масата три чинии, едната почти недокосната.
Не знаеше колко време е минало. Върна се, разчисти масата, уви пилето във фолио и го пъхна в хладилника, изми съдовете, избърса трохите.
После седна на кухненския стол насред празната кухня.
Това беше всичко толкова малко за толкова голямо. Така изглеждаха дванайсет години, най-добрата приятелка, цялото преживяно като чиста маса и мирис на сапун.
Звънна на майка си.
Мамо, може ли Алекс да остане у теб до неделя?
Разбира се, той вече заспа. Кате, нещо станало ли е?
Да, но друг път ще ти разправям. Сега не мога.
Ела сама, ще сложа чай.
Мамо, по-добре ще поседя тук. Имам нужда.
Майка ѝ не настояваше. Винаги беше усещала кога не трябва.
Хапнала ли си нещо?
Ядох. Пилето ми се получи добре.
Е, хубаво тогава каза майка ѝ. И това хубаво някак я болеше най-много.
Катя затвори и заплака. Без баня, без течаща вода просто върху кухненската маса. Плака дълго, чак докато се изпразни. После се избърса, изми си лицето.
Навън градът, светлините, ноември, една обикновена събота. Някъде там Петър и Яна, може би на улицата или в някоя кола какво си говорят, вече не ѝ беше важно. Чудно, но така е.
Не мислеше какво следва. Не тази нощ. Достатъчно ѝ беше, че е оцеляла до този момент, че не е изкрещяла, не е изпаднала в истерия. Каза това, което имаше да казва.
Петър се прибра към един след полунощ.
Катя не спеше, просто лежеше в тъмното и слушаше как той отключва внимателно, събува се, налива си вода. Постоя до вратата на спалнята.
После тихо отключи.
Не спиш каза той. Не пита, а заявява.
Не.
Влезе, седна на своето място на леглото. Мълча дълго.
Кате, не знам откъде да започна…
Не започвай и днес отвърна тя. Лягай, ще говорим утре.
Не искаш ли…
Петре, нощ е, уморена съм, утре.
Той се отпусна. Катя лежеше със затворени очи. Не се докоснаха. Лежаха един до друг като непознати, донесени на едно легло от навика или случайността.
Сутринта Катя стана рано и събра малък сак. Не заминаваше завинаги, но взема най-необходимото: паспорт, документи, карта. Малко дрехи. Снимката на Алекс от нощното шкафче.
Остави сака до вратата.
После свари кафе. Изчака Петър да влезе в кухнята.
Видя сака.
Отиваш ли си?
При мама за малко. Ще съм с Алекс при нея. Трябва ми време отделно, трябва ми въздух, няколко дни.
Той гледаше сака, после нея.
Кате, искам да ти обясня…
Чакам.
Мълчание. Тя отпива от кафето, гледа го над ръба.
Не знам… как се получи. Не съм планирал…
Никой не планира подобно, Петре.
Искаш ли развод?
Думата падна като камък между тях. Тя не свали очи.
Още не знам. Имам нужда от време да разбера какво искам. Но знам едно тук да стоя, да се преструвам, не мога вече. Разбираш ли ме?
Той кимна, трудно, като човек, на когото всичко му е ясно, но това нищо не улеснява.
Алекс…
Той ще е добре. Това е наш проблем с теб, ще му спестя всичко.
Тя допи кафето, изми чашата, взе сака.
Ще се обадя.
Излезе.
По стълбите миришеше на старо дърво и нечия закуска. Катя слизаше и броеше стъпалата. Дванайсет етажа знаеше ги наизуст, но тази сутрин ги броеше, сякаш за първи път.
На улицата въздухът беше студен и влажен, по асфалта мокри листа, метач изметваше със старите си метли. Небето сиво, ноемврийско, без слънце. Катя стоеше на прага и дишаше, и някак ѝ олекваше просто от въздуха, от факта, че не се крие.
Мислеше за Алекс. Как ще се събуди при баба си, ще поиска палачинки, ще си ги получи, ще бъде доволен. Как няма да разбере какво става и така е по-добре. Той е на осем. Нека съществуват само палачинки, тренировки и несправедлива учителка. Останалото тя ще го уреди.
Не знаеше как ще бъде развод ли, друго ли, дали ще прости някога на Яна. Защото с приятелката беше по-трудно, дори от Петър той е мъж, ясно, става, такава е съдбата на много връзки; но приятелката ти? Това беше твърде рано да преглътне.
Но сега тя стоеше на улицата с сака си, сутринта бе сива, а в два блока нататък детето ѝ я чакаше с палачинки. Тръгна.
Просто тръгна.
Майка ѝ я прие без въпроси, само погледна сака, лицето ѝ, разбра всичко и каза:
Иди се измий, ще направя чай.
Алекс долетя по чорапи, косата му рошава:
Мамо! А ти защо дойде? Нали каза, че няма да идваш днес?
Липсваш ми отвърна тя и го прегърна здраво, зарови нос в косата му. Миришеше на детски шампоан и сън.
Гъделичкаш врътна се той и хукна обратно, защото вървеше анимация.
Погледна го, както изчезваше.
После влезе в кухнята. Малка кухня със завеси на цветя, които майка ѝ не искаше да сменя, хладилникът с магнити, един крив, направен от Алекс в детската градина. Всичко толкова познато, че ѝ се дощя пак да плаче.
Не го направи.
Майка ѝ сложи чаша, седна до нея.
Ще разкажеш ли?
Ще, но не сега. Трябва ми време да свикна.
Петър ли е?
Да.
Майка ѝ кимна. Не каза нищо повече. Отпи от чая. В съседната стая се смееше герой от анимация и Алекс му пригласяше.
Мамо, мога ли да поживея тук известно време?
Колкото искаш. Стаята ти си е твоя.
Това беше достатъчно.
Последва живот, който не умееше да нарече. Не временен, макар да изглеждаше такъв. Не нов, макар постепенно да се оказваше нов. Просто живот, ден подир ден.
С Петър говориха няколко пъти. Тежки разговори без викове, тя устиска да не избухва, въпреки изкушението. Той казваше разни неща че се е изгубил, че не знае как се е стигнало дотук, че му е жал за Алекс, че не знае какво е правилно. Катя слушаше, отговаряше, не прощаваше, не го обвиняваше.
Въпросът за развода се точеше дълго, все така мъчително. Имаше документи, адвокат, спор за апартамента и кой ще е с Алекс. Не беше красиво, но Катя мина през това.
Яна не се обаждаше седмици наред. После писа кратко съобщение: Тук съм, ако имаш нужда. Катя го остави непрочетено. Не от злоба просто не знаеше какво да каже. Изискваше повече време.
Една вечер в края на ноември отиваше да вземе Алекс от тренировка. Първият сняг валеше дребен, несигурен, в мига щеше да се стопи. Алекс изтича от залата, обърна лице нагоре и хвана снежинка с езика.
Сняг! Мамо, виж!
Погледна нагоре. Снежинките падаха или по-скоро се носеха нагоре, тя вече не разбираше посоката, ако дълго гледаш небе става така. Малка снежинка я докосна по бузата и се стопи.
Виждам, отвърна.
Ще правим ли снежен човек?
Като натрупа стабилен сняг.
Ама, мамооо!
Хайде, ще настинеш.
Взе го за ръката. Ръкавицата му беше с картинка на кола, топла. Тръгнаха надолу, снежинките светеха оранжево от фенерите, Алекс говореше нещо за това как съученик му може да прави снежен човек по-голям от себе си.
Вървеше, държеше го за ръка.
Болеше. Нямаше как да изчезне за няколко седмици дванайсет години не си отиват за една зима. Но освен болката вече имаше друго нещо леко като въздух: че сама върви, сама решава, сама води Алекс.
Не знаеше дали е постъпила правилно или знаеше, че е, но още не беше по-леко. Това е друго: правилно и леко са различни неща, разбра го едва под първия сняг на тридесет и осем години.
Следващата седмица попадна на обява за малък апартамент в съседния квартал. Двустаен, четвърти етаж с изглед към двора. Собствениците възрастна двойка, кротки, без въпроси. Катя огледа жилището, поседя в празните стаи, послуша тишината. Кухнята беше малка, но светла; от детската се виждаха дървета.
Ще го вземете ли? попита хазяинът.
Ще го взема каза тя.
Преместването трая един ден. Съседите на майка ѝ помогнаха с мебелите. Петър докара нещата на Алекс, нареди кашоните и тръгна да си върви.
Хубав апартамент каза само.
Да, кимна тя.
Вече на вратата Петър се обърна:
Катя, наистина съжалявам.
Погледна го човек, когото е познавала толкова години. Изглеждаше уморен, малко състарен, обикновен.
Знам, рече. Хайде.
Той излезе.
Тя заключи, облегна се на вратата. После започна да разопакова.
Алекс пристигна следобед, веднага хукна към детската, огледа дърветата през прозореца, каза, че иска да лежи по корем на перваза и да гледа надолу, защото котките минават отдолу. Катя каза, че первазът е тесен, той се засмя, че щял да се побере.
Засмя се и тя неочаквано, спонтанно, сякаш нещо в нея се отпусна. Алекс я погледна учуден.
Какво има?
Нищо. Хайде да вечеряме купих пелмени.
Пелмени! и вече тичаше към кухнята.
Катя включи лампата над печката, сложи тенджера вода. Намери сол. Новата кухня миришеше на стар дом, на боя, но тези миризми си отиват, щом човек започне да готви.
Водата завря. Тя сложи пелмените.
Алекс драскаше нещо в тетрадка имаше рисуване за домашно, сетил се последния момент.
Мамо, ще правим ли снежен човек?
Ще направим. Като навали истински сняг.
Обещаваш?
Обещавам.
Кимна, върна се към молива си.
Навън валеше сняг истински, декемврийски. Снегът покриваше дърветата, перваза, козирката на входа. Градът ставаше по-тих и по-бял.
Катя стоеше до печката, разбъркваше пелмените. Мислеше за нищо особено. Просто готвеше, слушаше как Алекс си мърмори над листа, гледаше снега през прозореца.
Какво щеше да стане тепърва не знаеше.
Знаеше само, че утре ще стане рано, ще приготви Алекс за училище, ще мине през магазина за хляб, ще се обади на майка си (не беше се обаждала три дни). Вечерта, може би, ще подреди още кашони. А може и не няма накъде да бързат.
Боли, знаеше го. Особено нощем, понякога дори през деня без предупреждение се връщат спомени, познат парфюм, познат глас, миг от хубавите години. Това няма да мине бързо. Не го чакаше.
Но пелмените вече бяха готови. Алекс заряза тетрадката, гледаше я с очакване.
Идвам каза тя.
