Иван се прибра ужасно гладен. Забеляза, че Рая не е вкъщи, и хукна към кухнята, надявайки се да намери нещо топло за вечеря. Вместо ядене, обаче, намери бележка на котлона с текста:
„Скъпи, заседнах при Мира. Размянахме си истории. Ако нещо трябва, звънни.“
Той погледна празните котли, след това извади хладилника и измира тези, които изглеждаха изяжими. Натъпквайки си бутерброди с чай, легна на леглото и изобщо падна.
В девет вечерта Рая се прибра. Иван се събуди и я попита:
— Мила, няма ли да вечеряме?
— Сега не бих могла — отговори строго Рая. — Худея се.
— Като че гладен на смърт съм рекъл — намеси се саркастично мъжът. — Цял ден карах като RID. Мога ли едно съвсем човешко ядене, Мила?
— Ако искаш, сега мога да приготвя нещо — въздъхна недоволно Рая. — Но въобще вече съм вечеряла при Мира. За теб все пак…
— Интересно, с какво яяте?
— Пратила са й гуска от селото — рече тя. — Следователно ми го поднесе.
— Жаркана? — извика Иван.
— Да.
— Пълна с ябълки?
— Да.
— А ти знаеш, че честичко ходиш при тази Мира? — попита завистливо мъжът, смеейки се. — Оказва се, че те изобилства с деликатеси. За мен обаче само макарони и колбаска.
— Не бъди глупав, идеята ми е съжалителна — обясни Рая. — Тя е самотна. Ако искаш, мога да отида до нея и да те молбем за още едно парче?
— Свети ли се, Мила? — изненада се Иван. — Наскоро вечеря, а те налага, да се топлим по чужда маса? Каквото и да е, но е неудобно.
— Нищо не иска да ти кажа — Рая вече точеше смартфона си. — Знам колко е щедра тя.
— Дори и ми дай да не си набутала — закрещя леко Иван. — В никакъв случай не съм готов!
Но Рая вече разговаря с Мира:
— Алло, Миро, тук е загадъчен шанс за още гуска. Мъжът ми се върна с нормален глад, а ние с теб се забъркахме… Какво? Пратете го до теб? Ако дойде сам, ще бъде по-удобно? Е, направо ми се нагледа. Нямаш представа какво съм те благодарна… Онзи път сам получи гуска… Явно с печална уцеленост съм загубила човека. — Рая се изсмя с нюанс в шега. — Ето, Ивчето му ще дойде. Обещавам.
Тя затвори и получи заповед:
— Собери си чантата — Мира вече нахвърли чинии.
— Глупак ли си, да не разбираш? — възмути се Иван. — Изобщо ще се прибера.
— Ще дойдеш, ще дойдеш.
— Добре, но ще дойда с теб.
— Не мога — каза Рая, щом си беше представиха банята. — Ето, имам запазен планински мащаб.
— Върви, върви. Равно както беше — настояваше Рая. — Работи си. Там яде. И гуската е така класна, както обичаш.
— Ами добре, разбира се — дума със съвсем изранен тон Иван. — А което е станало, станало. Ако още и не мога да го направя.
— Герой — се изсъскаха Рая.
Иван си тръгна, а Рая се пъхна бавно в банята.
Минаха петнадесет минути. Рая си старателно изми, включи ТВ, се постлала на дивана.
Още петнадесет минути умира и Иван все не идеше.
Рая започна да започва да се тресе. Изключи звука, опита да чуе нещо. После се пресегна от дивана, приближи до вратичката, отвори малко и отново чу. Нещо вътрешно й подсказваше, че трябва да докара Ивана си, но сега ще й бъде неорганизирано — мъжът трябваше сам да се върне, а сега, като жена с тревоги, да го довежда обратно? Не, всичко това не е го.
Не издържайки и отново докара смартфона на малкия пръст и набра номера на Иван.
— Рая, тук при Миро толкова вкусна е храната — получава чавкалки пространства.
— Коя е ти каза Миро? — Рая вече и гласът й напълня.
— Кой кой… — смееше се Иван. — Просто се извини, любица, но няма да се прибирам ще си остана още малко. Тя е отново с такава серия от неща.
— Ах, ти…
Рая се свърза, метна си косата и отиде на изхода. Пясъците бяха прикрити. Пясъците стават много дълги грешки.
След това вечер Иван отново се разхожда вкъщи.
Откак Рая отиде при Мира, вече не пак не участи чийто и да е интерес.
Неочаквана изненада в кухнята.
