Цветана Петрова вече беше облечена в нощницата и заплиташе косите си на дълга плетеница, когато телефонът загърми. Пронизителният звън разкъса тишината в апартамента, покрай което жената се сепна. Часовникът показваше половина девет.
— Ало? — От другата страна мълчаха. — Ало, кой е там?
— Мамо? — Гласът бе едва доловим, сякаш говорещият се страхуваше да не бъде чут.
— Соньо? Какво става? Знаеш, че не обичам да ми се звъни на късно! — Цветана седна на ръба на леглото, стискайки слушалката. — Всичко наред ли е?
— Да… Имам предвид не… Мам, мога ли да дойда при теб? Веднага?
В интонацията на дъщеря й бе нещо, от което Цветаниино сърце се сви. Соня никога не беше молила за помощ, винаги се справяше сама, гордееше се със своята самостоятелност.
— Разбира се, дойди. Ами какво се е случило?
— После ще ти кажа. Вече тръгвам.
Крайната мелодия. Цветана постоя с телефона в ръка, после го остави и се отправи да загрява варенец. Соня живееше в другата част на града, четиридесет минути с автобус 86, ако няма задръстване. Значи след час ще е тук.
Жената извади от шкафа дребните чашички, онези с лавандула, купени специално за пословици, наряза лимон и сервира нискана торбичка. Ръцете й леко трепереха — лошото предчувствие не я напускаше.
Соня се появи по-рано от очакваното. Когато Цветана отвори вратата, дъщеря й стоеше на прага със заплакани очи и разрушена коса. В ръката си държеше чанта за пътуване.
— Родимо дете… — Цветана прегърна Соня и усети как трепти. — Влизай, влизай по-бързо. Варенцът бързо ще стои на масата.
Седнаха в кухнята. Соня мълчаливо пи от чашата си, от време на време предишвайки. Цветана чакаше, без да смее да разпитва. Дъщеря й щеше да разкаже сама, когато бъде готова.
— Бие ме, мамо, — най-сетне прошепна Соня толкова тихо, че майка й едва улови. — Вече не първи път.
Цветана остави чашата, усетвайки как студен поток изпива гърдите й.
— Как бие? Иван? Наистина ли говориш така!
— А аз мислиш ли, че лъжа? — Соня рязко вдигна глава. Под окото й бе синкаво петно, което беше опитала да скрие с грим. — Ето, отгорела!
— Боже… — Цветана протегна ръка, но Соня се отдръпна.
— Не ме съжалявай! Самата виновна, подразних го. Мислех, че след сватбата всичко ще се промени, че ще се успокои… Глупака съм, мамо, глупака!
— Защо не ми каза преди? Ние с теб…
— Какво щеше да направиш? — Соня се горчиво присмихна. — Щеше да ме молиш да понасям заради семейството, заради децата. Винаги си твърдила: бракът е запечатван за цял живот.
Цветана сведе поглед. Наистина, винаги го бе вярвала. Тя сама бе прекарала четиридесет години с бащата на Соня, въпреки че не бе леко. Бе търпела пиянски му припадъци, грубостите, студенината му. Бе смятала, че така е редно.
— А децата къде са?
— При неговата майка. Казах им, че ще отсядам при теб за малко. — Соня изтри сълзите си с ръкава на роклята. — Не искам да ме виждат така. Мишо е само на седем, а Росица… тя вече чука, че вкъщи не е добре. Вчера попита защо татко вика на мама.
— И какво й отвърна?
— Че татко е уморен от работа. — Соня стисна юмруци. — Научих се да лъжа децата си. Браво на мен, нали?
Цветана стана и се придвижи към прозореца. Навън ръмеше, фа
Марина Петрова си легна, но не спеше, мислейки как животът понякога дава шанс за поправка дори на късна възраст, и че понякога късното позвъняване е не беда, а спасение, и че никога не е късно да започнеш да живееш истински. Теглото на годините изведнъж стана по-леко, а сърцето й, премълчало толкова често заради „покоя в къщата“, сега беше пълно с тиха решимост да защити дъщеря си и внуците си сякаш защитава себе си отдавна загубената.