Не тези срещаме, не за тези се омъжваме: Историята на Вера от бабиното царство в провинциалното българско село до новия живот в града – работа, първи любови, разочарования и късното щастие с Юри, борбата за дом, семейство и женска сила през поколенията

Не със срещнатите, не с тях се омъжваме

Животът е един дълъг, нелек път и от съдбата не можеш да избягаш. Всеки има своя орисия и своя истина. Аз, Цветелина, израснах в женско семейство. Не беше дворец, а стара къща в село край Велико Търново с градина, дърва да цепиш, вода да носиш от кладенеца и безкрай много работа.

Баба ми Фаяна живееше в селото сама от години, овдовя млада. Майка ми, Десислава, също остана сама баща ми я напусна, когато бях на две. Така в нашето семейство цареше женска сила и упоритост. Още от малка умеех да доя кравата, да плевя лехите, после се научих и да готвя простички ястия.

Баба Фаяна вече беше над петдесет, когато една вечер се върна изнемощяла от стопанството и въздъхна тежко:

Деси, мила, писна ми този живот…

Какво ти е, мамо? попита майка ми, а аз веднага станах да я прегърна.

Просто вече не ми се иска да се гърбя, да мъкна буклука, да нося дърва. Нямаме ли и ние право на друг живот? каза тя и сложи жилестите си ръце в скута.

Какво предлагаш, мамо?

Да продадем всичко тук и да заминем в града. Имам малко спестени левчета, ще купим апартамент.

Баба, аз съм съгласна! извиках ентусиазирано. Искам в града!

И така го направихме. Фаяна имаше брат в Пловдив чичо Николай. Заселихме се временно у тях.

Ще ви отстъпим една стая, докато си намерите квартира суетеше се съпругата на чичото.

Роднините ни приеха спокойно, даже с обич. Майка ми веднага поде търсене на апартамент, чичо Николай помогна и накрая намерихме подходящо жилище.

Трябваше и ремонт да направим, отбеляза Фаяна, ама всичко изхарчихме за жилището. Е, с времето ще го оправим.

Да, мамо. Аз междувременно започнах работа в хлебозавода утре е първият ми ден. И трябва да запишем Цветелина в училище още месец и половина, и свършва ваканцията, на пет минути от апартамента е училището.

Добре, дъще, ние с Цвети ще идем, ти ще си заета с работа отвърна Фаяна.

Мен ме приеха в шести клас. Училището беше близо, бях щастлива.

Бабо, много искам да уча в градско училище, ще се старая, обещах ѝ.

Като се прибра майка ми след първата смяна, баба ѝ съобщи новината:

И мен ме взеха чистачка в училището на Цвети. Ще поработя, докато имам сили, имаме нужда от пари.

Бабо, взимаш пенсия, гледай си вкъщи!

Не, дъще. Докато мога, ще работя. И ще следя как е внучка ми в училище, още е нова там.

Времето вървеше. Баба работеше в училището, харесваше ѝ, макар да изморяваше. Майка ми работеше, аз учех посредствено.

След осми клас спрях училище, реших да помагам осъзнавах, че трябва да се работи. Минавайки покрай един ресторант, видях обява за миячка и веднага влязох. Приеха ме на момента.

Работех съвестно, помагах и в кухнята белих картофи, временно замествах готвачката като трябваше, разбърквах манджите. Станах близка с момичетата и почнахме да ходим заедно на танци.

Мамо, излизам на танци, виках вечер.

Внимавай, Цвети обаждаше се баба ми, бъди предпазлива, не вярвай толкова лесно на момчетата!

Спокойно, бабо, вече не съм малка.

На танците се запознах с Тодор. Покани ме на танц, после цяла вечер не се отдели от мен.

Ще те изпратя до вкъщи, каза категорично, не можах да откажа.

Започнахме да се виждаме, а после Тодор каза:

Цвети, заминавам войник. Ще ме чакаш ли? Ще ти пиша писма.

Ще чакам, ще ти пиша обещах аз.

Изпратих го, пишехме си редовно, той също отговаряше. Имаше си отпуска след година, очаквах го с нетърпение.

Върна се. Привет, Цветелина. Още не си се омъжила? пошегува се.

Нали ти обещах да те чакам.

Е, да, някак неуверено ми отвърна, поглеждаше настрани.

Отпуската мина бързо, Тодор замина, писмата станаха по-редки, по-къси, после спряха съвсем.

Дойде време да се върне от казармата. Знаех кога ще дойде, а той дори не ми се обади. По онова време телефони нямахме, чаках го да се появи на танците, но не дойде.

Една вечер казах на момичетата:

Какво става с Тодор, сигурно вече трябва да е в Пловдив.

О, иди го виж изсмя се една, ще се запознаеш и с жена му. Твоят Тодор се ожени още в казармата и води жена вкъщи, затова не се появява. Забрави го!

Възможно ли е? Аз толкова го чаках стъписах се и натъжих.

Ти чакаше, той не.

Съвсем случайно се засякохме един ден. Вървях към вкъщи, видях го на пейка в градинката, където някога сме седели.

Здравей, Цвете! скочи той, видя ме.

Аз не спрях. Той тръгна след мен.

По чакай, Цвети, прости ми… Глупост направих. Все за теб мисля, ти често ми се присънваш. Не обичам жена си. Трябваше да се оженя, вече чака дете от мен. Липсваш ми

Спрях се, погледнах право в очите му:

А от мен какво искаш? Да ти бъда любовница, докато си при жена си? Категорично не! Ти ме излъга, не си сигурен човек. Живей с тази, която си си избрал. Растете си децата заедно. Желая ти щастлив живот, Тодоре!

Отидох си, не се обърнах. После директорът на ресторанта ми предложи нова възможност:

Цветелина, имаш дарба в кухнята, ще те изпратим на курс в София за готвач. Ще работиш като готвачка.

Прекрасно, много обичам да готвя съгласих се аз.

Стоях на гарата добре облечена, с преметната на чанта през рамо, и чаках влака за столицата. Малко се страхувах за първи път сама в голям град. Минавайки по перона, чух весела компания, пееха с китара, изпращаха войник.

Изведнъж един от тях, със зелено яке и войнишки пагон, се затича към мен:

Здравей, как се казваш? Аз съм Юлиан.

Цветелина, отвърнах автоматично.

Влака ли чакаш? кимнах.

Влакът пристигна, момчето се затича към компанията си.

Интересен тип, този Юлиан, помислих си.

На влака си намерих място, гледах през прозореца, когато чувам:

Ето те! Юлиан стоеше до мен, усмихнат.

Обиколих всички вагони, за да те намеря. В отпуск съм от казармата. Хареса ми още от първия поглед, не можех да те подмина. Предлагам да си разменим адресите и да си пишем. Става ли? Между другото, къде заминаваш?

На курс за готвачи в София.

Говорихме цялото време, разменихме адреси и си казахме чао. Не очаквах много, спомнях си историята с Тодор. Но не ми пречеше да му пиша хареса ми простият му, весел нрав, не обещаваше нищо ненужно.

Баба ми винаги казва не със срещнатите, не с тях се омъжваме, мислех си, без да очаквам чудеса.

Мина почти година с писма. Като се уволни, Юлиан веднага дойде при мен. Имах почивен ден, срещнахме се и почувствах, че мога да му се доверя.

Неусетно мина времето, омъжих се за Юлиан. Работех в ресторант като главен готвач, а мъжът ми беше на завод. Обичах реда у нас всичко беше подредено, изгладено, почистено и сготвено. Двете ни момчета близнаци ходеха на детска градина, винаги спретнати.

Само с Юлиан си имахме борба където мине, там нещо ще остави, вечно разпиляни дрехи, инструменти… Опитах с караници, после смених стратегията. Започнах да го окуражавам с обич и закачки. Така мъжът ми свикна сам да оставя работните си дрехи във входа, инструменти подреждаше в гаража, сам почистваше във вътрешния двор и даже в мазето всичко блещеше от чистота. Радвах се.

Май наистина намерих моя човек, въпреки какво казваше баба, мислех си щастлива.

Така живяхме честити години. Един ден обаче Юлиан не се прибра припадна на връщане от работа, не го спасиха. Сърцето не издържа, нищо не го предвещаваше. Много тежко ми беше.

Останах сама, както някога баба ми Фаяна, както майка ми Десислава. Сега живея също сама децата и внуците ми идват, грижиме се по български, но от съдбата не можеш да избягаш.

Rate article
Не тези срещаме, не за тези се омъжваме: Историята на Вера от бабиното царство в провинциалното българско село до новия живот в града – работа, първи любови, разочарования и късното щастие с Юри, борбата за дом, семейство и женска сила през поколенията