Не се притеснявай, няма да съм дълго. Ще остана за малко, докато намеря стая. Надявам се, няма да ме изгоните, каза сестрата.

— Не се страхувай, няма да те занимавам дълго. Ще побъдна една седмица, докато си намеря жилище. Надявам се, няма да ме изгониш? — каза сестрата.

Гергана сложи закуската на масата и отиде да събуди внучка си. Осемнадесетгодишната Радка обичаше да се натяга сутрин.

— Радко, ставай! Ще закъснееш за университета.

Радка промърмори нещо си и си дърпна одеялото над главата.

— Пак ли си цъкала на компютъра до късно? Ако си лягаше навреме, щеше да ставаш леко. Няма да те оставя, ставай. — Гергана дръпна одеялото.

— Баа… — провика се Радка, но се изправи, прозя се, протегна ръцете си, залюля се на стройните си крака.

— По-бързо, чаят ще остане студен. — Гергана я избърза и излезе.

— Всичко ми омръзна — промърмори Радка, влачейки крака след нея.

— Чух те. Кой те е докарал до тук? Да не би да съм аз? — Гергана спря рязко, и Радка се блъсна в нея. — Ако чуя пак — ще се сърдя. Ако не ти харесва, можеш да отидеш при майка си.

— Съжалявам, бабо. — Радка цупна Гергана по бузата и избяга в банята.

«Хитраница!» — поклати глава Гергана. — Обикновено утро на обикновен ден. Така и животът ще мине незабелязано. Сега ще изпратя Радка и ще седна да работя. Какво щяхме да правим само с пенсията?

Гергана седна, взе си парче вчерашно кексче.

— Бабо, казах ти, не ям сутрин, а още повече кекс — озъби се Радка отзад. — Ще пия чай, но кекс няма. — Внучката сяда сърдито срещу нея.

— Тогава ще ти го сложа в кутията. Само кожа и кости си. Яж, казвам ти! Цял ден ще си гладна.

Радка въздъхна и отхапа, сякаш дъвчеше жаба.

Това се повтаряше всеки ден. Да вкараш допълнително хапче в Радка изискваше умения на дипломат. Ех, тази мода да си слаба!

— Ето, браво. — Гергана взе своята чаша и чистата си чиния (за всеки случай, че Радка не би си оставила недъвканото), сложи ги в мивката.

Внучката довърши, изпи чая с едно глътване и изхвръкна.

Гергана не беше стигнала да измие чиниите, когато чу шум от коридора.

— Знаех, че ще излезеш. Стига вече да ме провождаш, не съм малка! Виждаш ли, облякох се нормално? — Радка закопча яке и нави шапка. — Яке няма да сложа.

— Не се забавяй, ще се притесня. А на моите години притеснението вреди! — Гергана извика към вече изчезналата внучка.

Въздъхна, заключи вратата и отиде в стаята на Радка. Ето, пак не си оправи леглото. Да я караш безуспешно, както да я накараш да носи шапка. Ако и да я сложи, след минута вече я е свалила и тъпчела в чантата. «Ами, кой ще я разглези освен баба й?» — помисли си Гергана, изправяйки покривалото.

Тя седна на компютъра. Когато звъннаха, погледна часовника — дванадесет. Махна очилата и протри уморените си очи. Звънецът зазвъня пак, по-дълго и настоятелно.

Гергана отвори и се изуши. Пред нея стоеше поддържана жена с яркочервени устни, облечена скъпо и модерно. Мълчаха. Гергана повече се досети, отколкото я познала.

— Лили?! — ахна тя.

Жената се усмихна още по-широко, показвайки твърде бели и равни зъби, за да са истински.

— Чаках да видя дали ще ме познаеш — каза сестрата. — Може ли да вляза, или ще ме държиш на прага? — Лили вдигна куфара и една огромна торба.

— Влизай… — Гергана отстъпи, все още шокирана. — Откъде?

— Оттам. — По-голямата сестра вкара куфара, торбата зае почти целия коридор.

— Реших да се върна. Достатъчно бях в чужбина, време е. А у вас всичко си е същото. — Острите й очи видяха изтърканите тапети, облечения линолеум.

— Завинаги ли? — попита Гергана, притисната до вратата.

— Не се притеснявай, няма да те преча дълго. Една седмица, докато си намеря жилище. Не би да ме изгониш? — Тя не питаше, а констатираше. — Сама ли си? Не се омъжи ли? — Лили се изхрипа от смях на собствената си шега.

— Внучката ми е тук. Сега е в университета.

— Явно вече е голяма. А дъщеря ти?

— Дъщеря ми живее отделно с мъжа си. Съблечи се, ще запаля чайника. Извинявай, не те очаквах, има само остатък от вчерашното кексче. Искаш ли? — извика Гергана от кухнята.

— Ти питаш! — усмихна се Лили.

***

От малки не бяха близки, а и десетгодишната разлика се усещаше. Казват, че между сестрите спорът кой е обичан повече трае цял живот. Лили винаги гледаше снизходително на сестра си, сякаш мислеше: «Не съм искала да ме раждат с нея».

На Гергана й се струваше, че родителите обичаха Лили повече. Нейни бяха новите дрехи, а Гергана донасяше старите й.

— Мамо! Тя взе пуловера ми без питане и го изцапа! — ревеше Лили сутрин.

— Не съм го взимала! Ти си дебела, той ми е с три номера по-голям! Сама си го изцапала, за да измолиш нов! — защитаваше се Гергана.

Лили нахвърляше удари, а тя се криеше зад майка си.

— Стига! Ще ти купя нов, само не се бийте! — обеСлед всичките преживени неразбирателства и загуби, Гергана осъзна, че най-ценните неща в живота не са парите или миналите спорове, а малките моменти споделени с тези, които обичаш.

Rate article
Не се притеснявай, няма да съм дълго. Ще остана за малко, докато намеря стая. Надявам се, няма да ме изгоните, каза сестрата.