Не пипай дрехите на майка ми! изръмжа Даниел.
Тези дрехи са си на майка ми, защо ги събираш, а? гласът на Даниел звънна отчуждено.
Ще ги изхвърлим. Какво ще ги пазим, Дани? Заемат половината гардероб, а аз няма къде да наместя зимните завивки и резервните възглавници, всичко ни е разпиляно като на селски празник.
Гергана, с наблюдателен и малко досаден поглед, смъкваше от закачалките скромни жилетки, поли и рокли на покойната си свекърва баба Янка. Вечно всичко беше изпрано и подредено, типично по Янкино така възпита и Даниел, докато Гергана внасяше хаос дрехите ѝ се трупаха като криминални улики: тя всяка сутрин се гмуркаше между рафтовете, проклинаше късмета си, ръкомахаше, че няма какво да си облече и после стриваше нагънатата блуза с пароструйка. Никоя дреха не наподобяваше оригиналния си вид. Скоро щеше да се наложи да запише скандално бельо в есенната колекция.
Минаха точно три седмици, откакто Дани изпрати майка си от баба Янка остана нуждата от лечение и тиха надежда, но ракът не пощади никого. Даниел я прибра вкъщи опустя в рамките на месец. Сега, връщайки се изморен от работа, се натъкна на дрехите ѝ, нахвърляни уж като боклук посред коридора, и изстина на място. Това ли е? Значи така ще я почетем? Изфърляш и край, забравена работа!
Какво ме гледаш като магаре в чуждо село? засмя се нервно Гергана.
Не пипай дрехите, чуваш ли! изстиска през зъби Даниел. Напрежението го парализира и дланите му се вдървиха.
Е, какво ще ги трупаме този стар гардероб! викна Гергана, а в гласа ѝ вече клокочеше раздразнение. Музей ли искаш да направиш тук? Майка ти я няма, трябва да го приемеш! Дано се беше грижил за нея повече, докато беше жива. Да беше ходил, да знаеше колко е болна.
Даниел се сви като опарен от ток.
Излез, преди да направя някоя беля прохриптя на пресекулки.
Гергана цъкна възмутено:
Карай, психопат.
Всеки, който имаше различно мнение от нейното, минаваше директно в откачалка.
Даниел, все още с обувките, се запъти към високия шкаф в коридора, качи се на стол и извади от горния рафт една шарена торба тип Кауфланд. Такива имаха четирипет, особено полезни при премествания. Почна да подрежда всички дрехи на майка си в нея, внимателно огъвайки ги до невъзможност. Най-отгоре сложи якето ѝ и торбичка с нейните обувки. През цялото време до него сновеше малкият им син, тригодишен палавник, който накрая пъхна и играчката си трактор вътре щото и той ще помни баба.
Даниел бръкна в чекмеджето за ключ, мушна го в джоба и посегна към вратата.
Тате, ти къде?
Той се опита да се усмихне, колкото може по-тъжно.
Скоро се връщам, бягай при мама.
Чакай! появи се разтревожена Гергана. Ама ти къде отиваш? А вечерята?
Благодаря, вече ми стигна отношението ти към майка ми.
Айде стига, какво се пали за нищо! Събувай се. Докъде ще тътриш тази торба посред нощ?
Без повече излишни думи, Даниел излезе. Запали старата Лада, излезе от квартал Младост и хвана към околовръстното. Не мислеше на коя скорост кара, нито кой ден е. Работата остана на заден план, отпускът за лятото също. Цялата му вселена се бе свила до един-единствен факт. Всички дреболии изглеждаха изгорени, безсмислени. Остана само най-ценното децата, жена му, майка му… или по-скоро липсата ѝ. Виновен се чувстваше все недоразбрал, все зает, все нещо важно уж го спирало да позвъни. А тя не искаше да бъде бреме, не притесняваше, и той все пропускаше момента да посети, да поговори…
На третината от пътя Дани спря до едно крайпътно капанче. Хапна набързо, после три часа не направи почивка само за един залез погледна: небето бе прорязано от кървави ивици, слънцето се държеше за хоризонта като гладен котарак, отказващ да си легне. Стъмни се напълно, докато криволичеше между селските черни улици, преди да спре пред прага на къщата си в Смолянско където израсна.
В тъмното нищо не се виждаше. Дани първоначално се бори със засовете, светеше с телефона. Пет пропуснати от Гергана няма да ѝ вдига тази вечер. Телефонът ще си спи на вибрация. Въздухът беше натежал от аромат на прецъфтяла черешова дряна, цветовете ѝ фосфоресцираха на лунна светлина. В стъклата набръчкано, отразено нощното небе. Отключи първата врата, пипнешком светна лампата в преддверието.
На прага стояха домашните пантофи на майка му, с които ходеше по двора. До втората врата нейните посмачкани сини чехли с два червени зайчики Даниел й ги беше купил преди осем години. Вцепени се, гледайки ги, после се съвзе, отключи и влезе.
Здравей, мамо. Чакаше ли ме?
Вече никой не го чакаше в тази къща.
Пахнеше на стари соц-мебели и лек мухъл къщата бързо поемаше влага, без отопление се появяваше плесен. На тоалетката гребен, малко крем, лак за коса, до тях стратегическа бутилка макарони с етикет Намалени. Нов беше само диванът в хола Даниел ѝ го купи заедно с телевизора. Отвореният хладилник на кухнята зееше като напомняне тук отдавна никой не живее. В малката стая нейната, все още непокътнато легло под куп възглавници, преметнати с покривка. Дани седна на ръба.
Тази стая някога беше негова; тогава имаше още едно легло на брат му. До прозореца стоеше писалищната маса вместо шевната машина, която сега заемаше неговото място майка му обожаваше да шие. Второто легло бе заместено от гардероб Янка държеше собствените си неща там.
Даниел седеше онемял, зяпайки гардероба, сякаш там стоеше нейната сянка. Погледът му се замъти. Разри ръце през косата, сведе челото и се сви, опрян в коленете си. Раменете му се разтресоха, падна върху заснежената покривка… и се разрида.
Плака, че нямаше време да отговори, когато тя стискаше ръката му в своя последен ден. Стоеше като дървен, гледаше как тя залинява, всички думи заседнаха в гърлото му. Тя само прошепна: Не, Дани, не ме гледай така… Добре ми беше с вас. А той толкова искаше! Да благодари за безгрижното детство, за уют, за сигурност, за онзи непробиваем остров, от който винаги можеше да тръгне отново. Дори само благодаря за фундамента, за домът, в който винаги го чакаха.
Но стоеше над нея, каменен, и думите не идваха. Уж българинът имал богата реч, а накрая нямаше читави думи за любов и благодарност. Всичко звучеше кичозно, като в стар филм или от овехтял учебник, срам го беше да го изрече. Ние, модерните, сме майстори на псувнята, но в чувствата се спъваме като първокласник по лед.
Изключи всички светлини и заспа така, както си беше, без да разваля перфектно нареденото легло. Дръпна едно вълнено одеяло от стола, покри се и угасна. Не очакваше, че ще спи толкова дълбоко но сутринта се събуди точно в седем винаги в седем, все едно има вграден будилник. Привикнал организъм! Какъвто и ден да е, хваща си ритъма. Дали навикът бил силен а кой ще ти каже…
Излезе до колата, взе торбата. Брезите откъм улицата се бяха разлистили като балерини от детски спектакъл. Светлината полазваше по всяко клонче. Постоя минута на стълбището, напълни гърдите си с въздух. Какво щастие, че е пораснал не сред панели! Разтегна тялото, върна се вътре и внимателно започна да подрежда дрехите в шкафа на майка си.
Едно по едно изваждаше дрехите, сгъваше ги по Янкински, закачаше ги, нареждаше обувките отдолу. После отстъпи крачка, прегледа рода на блузките и роклите и като на сън ги прегърна всичките. Вдъхна онзи познат аромат… Постоя малко безцелно, не знаейки какво да прави по-нататък. Най-накрая се върна в настоящето, извади мобилния:
Здравей, Петър Иванов. Днес няма да дойда, семейно е. Оправяш ли се без мен? Благодаря ти.
На Гергана писа: Извинявай за снощи, ще се върна вечерта. Прегръдки.
Между камъчетата на пътеката цъфтяха нарциси, а лалетата едва отваряха чашки. Дани набра от всяка по малко и няколко момини сълзи отдолу при къпиновата ограда. Получи се странен букет така, три за три гроба. Отиде до селския магазин, спомни си, че не е ял, купи си мляко, кифла и шоколад.
О, Дани! Какво правиш пак тук? издърпа го продавачката, леля Магда.
Мии… дойдох при мама, измъчи го гледайки настрана.
Схванах. Бяло сирене искаш ли? Прясно, от Панчо овчаря. Майка ти винаги си взимаше.
Погледна я май се иронизира? Не, просто е отворена жена.
Давайте, лельо Магда. Ти как си?
Еех… с този ми Гошо, само му дай повод да пийне и… Не ме питай.
Дани закуси на гробището, пред плочите на майка, баща и брат. Подреди нарцисите, лалетата, момините сълзи. Брат му пръв си тръгна, падна от покрива на къщата хрусна вратът му, беше само на двадесет. После, преди пет години бащата, сега вече и мама я няма.
Дани остави шоколадче пред всеки, на мама и сирене. Гледаха го тримата с усмивка от портретите. Той си приказваше мислено с тях.
Спомняше си какво са вършели с брат му. Как са ходели на излет с баща си за шаран, как татко мяташе въдицата като каубой. Мама като викнеше Дааании, ядееене! чуваше се чак до лозето, срам пред приятелчетата, светът да потъне в земята…
Скита из гробището, потупа кръста на майка си земята още влажна. Черен могилен хълм сред лятото.
Мамо… прости ми… Присъствието ти ми липсва повече, отколкото мислех. Как успявахте да бъдете такива? Аз с Гергана сме си егоисти. Само аз, на мен, искам, моето… Благодаря че ми показа друго обич, сила, уют… И на брат ми, на татко благодаря.
Тръгна си по селската пътека, късайки свежа трева, дъвчейки стеблата. Първият познат беше Сашо синът на леля Магда вече подпийнал; с вид на кандидат кмет след изборна нощ.
А, Дани! Ти ли бе пак? замърмори със зачервени бузи Сашо.
О, отидох си при хората. Ти пак ли пиеш?
Ами да, повод си намерих.
Какъв?
Измъкна от джоба разкъсан календар.
Световен ден на костенурката! с досада го отчете гордо.
Хм обади се Дани с лека усмивка. Ей, Сашо, майка ти е златен човек. Пази си я, няма да е вечна. Помни го.
Продължи нататък, оставяйки стария си приятел в озадачена тишина.
Добре… айде, жив и здрав, Дани!
Чао, Сашо, пази се.






