Не било писано… Влакът върви втори ден, пътниците вече са си разказали житейските си истории, а в съседното купе три старици обсъждат рецепти за баница и плетки на терлици. Покрай широката река и белият храм със златни кубета, една от жените се прекръства и започва да разказва – как в родното българско село, сама и без близки, приготвила всичко за идването на брат си, но съдбата я отвела по тънкия леден мост през реката… Как ледът под нея се пропукал, как отчаяна търсила помощ, но съседката й я изоставила… И в най-тежкия миг се появил непознат мъж с плащ и дърво в ръка, който я извадил от ледената вода като по чудо. А на следващия ден, в църквата на съседното село, жената познала в иконата на Свети Николай Чудотворец своя спасител – и от този ден, казва, не я хванала никаква болест… Вярвайте или не, такава е чудната съдба по нашите български земи.

Влакът пътуваше вече втори ден. Пътниците се бяха опознали, изпили не един чай, разгадали сума ти кръстословици. Разговорите вече вървяха за живота. Влакът винаги отключва този особен синдром на споделяне между непознати хората разказват истории, които никъде другаде няма да чуеш.

Аз се возех на крайното място до прозореца, а в съседното купе три възрастни жени разменяха рецепти за козунак и съвети за плетене на чорапи с игли. Влакът преминаваше по мост с прекрасна гледка ясно небе, слънце, разляла се река, по брега бяло манастирче с позлатен купол, скрито сред треви от коприва.

Жените притихнаха. Едната се прекръсти.

Я, ще ви разкажа една история проговори нейната спътничка. Вярвайте, не вярвайте, ама така стана.

Беше преди няколко пролетни години. Живея сама деца не съм отгледала, а мъжът ми си отиде отдавна. Нашето селце не е голямо, но се е разляло по двата бряга на реката. За да отида до магазина и пощата, трябва да мина по моста към другия бряг. Тоя ден рано сутринта ми звънна брат ми бил командировка и щял да мине специално през селото, да се видим. Пет години не се бяхме виждали, далече сме един от друг.

Колко се зарадвах! Казах си ще ида до магазина, ще взема брашно, захар, ще направя баница за скъпия гост. Метнах си палтото, не го закопчавах, само го прехвърлих през рамо, нахлузих вълнени чорапи и айде!

Стигнах до реката и се замислих: До моста е завой, ами ако мина директно по леда? Макар денем да беше топло, нощем още си хвърляше слана. А и имаше рибари около моста, това ме окуражи. Щом тежки мъже с цялата им такъма стоят и не потъват, и аз ще мина, нали съм лека и жива.

Спуснах се към реката внимателно. Направих една, две крачки ледът не пука. Мисля си ще стигна, тук реката се извива, не е толкова широка.

Повярвайте или не продължи жената, не усетих веднага, че пропаднах под леда. Само изпищях, въздухът излезе и готово. Опитвам се да изплувам, ама палтото ме дърпа надолу. Добре, че не го бях стегнала! Свалих го във водата, по-леко стана.

Ужас е да се бориш към повърхността, а ледът се чупи от захвата ти и пак под водата. Не мога да викам, гласът ми е прегракнал. Поглеждам съседката ми стои на брега, гледа ме внимателно. Помахах ѝ с ръка, мисля ще извика рибарите. А тя отстъпи назад и избяга! Край рекох си, тук ми е писано да свърша. Жалко за брата ще дойде, няма да ме намери.

Още един тласък ледът пак се строши. И изведнъж виждам някакъв мъж тича към мен. Нямаше никой наоколо преди малко откъде се появи? Засили се с разперени ръце, легна на леда, вика:

Ела! Давай, можеш!

Не знам откъде намерих още сили. Но и под него ледът започна да пука. Той хукна към сушата, откъсна млада брезичка и пак се върна. Легна и ми тикна дървото.

Хващам се за клоните, ама ръцете ми се плъзгат клоните са с лед. Той завъртя дръвчето, подаде ми по-дебелия край.

За корена се хвани! За корена!

Успях да хвана дебелия корен. Дръпна ме като ряпа! Лежа на леда, а сълзите ми замръзват. Наведе се над мен:

Жива ли си, бабо? пита.

Кимам, не мога да кажа и дума.

Слава Богу рече. Върви си у дома, не бой се, нищо няма да ти стане.

Избърсах сълзите, изправих се. Обръщам се мъжът изчезна. От къде да се скрие? От всякъде се вижда, чак до завоя, а рибарите бягаха към мен.

Един от тях ми помогна до дома. Преоблякох се, изпих горещ чай ама какво да се прави, пак трябва да ида до магазина.

Минах по моста, стигам до магазина, а пред вратата онази съседка. Втрещена ме гледа, кръсти се.

Ма ти не си се удавила?

А ти защо не извика помощ? отсекох ѝ.

Реших, че ако дойда, аз също ще потъна, а до рибарите няма да стигна. Като ти е писано, ще се удавиш. А ти не се удави… Добре, че така стана.

Брат ми остана за кратко и не разказах нищо. Като замина, тръгнах по селото да питам кой беше онзи мъж. Не беше от нашите странно облечен, с наметало или шлифер с качулка. А в селото къщи малко, гости рядко идват, и как да не го позная? Къде съм го виждала, не знам

Отидох чак в съседното село, в църквата да запаля свещ за спасението. Влизам, гледам и онемявам: от иконата на Св. Никола Чудотворец ме гледа моят спасител. Паднах пред иконата, а после отецът дълго разговаря с мен.

Ей такива чудеса има! От тогава наистина не съм боледувала, дори кихане нямам завърши жената. Вярвайте или не, всекиму според вярата!

Влакът вече бавно се изнасяше от моста. В купето стана тихо, а аз си помислих невидимите грижи вървят редом с нас и щом човек вярва, винаги се намира кой да подаде ръка.

Rate article
Не било писано… Влакът върви втори ден, пътниците вече са си разказали житейските си истории, а в съседното купе три старици обсъждат рецепти за баница и плетки на терлици. Покрай широката река и белият храм със златни кубета, една от жените се прекръства и започва да разказва – как в родното българско село, сама и без близки, приготвила всичко за идването на брат си, но съдбата я отвела по тънкия леден мост през реката… Как ледът под нея се пропукал, как отчаяна търсила помощ, но съседката й я изоставила… И в най-тежкия миг се появил непознат мъж с плащ и дърво в ръка, който я извадил от ледената вода като по чудо. А на следващия ден, в църквата на съседното село, жената познала в иконата на Свети Николай Чудотворец своя спасител – и от този ден, казва, не я хванала никаква болест… Вярвайте или не, такава е чудната съдба по нашите български земи.