Тройката ни беше отгледана по един и същи начин, докато един ден единият от тях не започна да казва неща, които не би трябвало да знае. Когато дете започне да разказва спомени, които никой друг не помни, семейството е принудено да постави под въпрос самата реалност.
Обичахме да се шегуваме, че ни трябват цветни панделки, само за да различаваме тримата си малки. В началото беше шега, докато не се превърна в нещо повече. Всяко момченце имаше една и съща нежна усмивка, същите дребни ръчички. Така ги разпознавахме: Мишо с лентата в синьо, Борис с червената, а Иван с тюркоазната. Думите им често се преплитаха, един продължаваше откъдето другият е спрял, сякаш три гласа принадлежаха на един ум.
Да ги гледаш беше като да имаш една душа, разделена на три тела.
Но един ден хармонията се пропука. Иван започна да се събужда плачещ. Не беше уплашен от кошмари, а разтърсен от спомени спомени, които никой от нас не можеше да претендира.
Помниш ли къщата с червените щори?
Никога не сме живели в такова място.
Къде е госпожа Петрова? Тя винаги имаше бонбони с мента.
Никой с такова име не беше влизал в живота ни.
Колата на татко зелената със счупената врата?
Сърцето ми се сви. Никога не сме имали такава кола.
Първо се засмеяхме, мислейки, че е просто въображение. Децата създават чудовища, царства и приятели от нищото. Но думите на Иван имаха странна тежест. Той запълваше цели страници със скици на тази мистериозна къща: бръшлян по тухлите, подредени лалета, масивна червена врата. Мишо и Борис ги игнорираха, но Иван изглеждаше свързан с тази визия, сякаш я държеше сърцето си.
Една сутрин го намерих, ровещ се в гаража, изваждащ прах от стари кутии.
Търся ръкавицата си.
Ти не играеш бейзбол, прошепнах.
Играх преди да падна.
Ръката му докосна тила. Спомен за болка, не сън.
Търсихме отговори. Д-р Стоянов, педиатърът им, ни препоръча специалист по необичайни модели на памет. Д-р Мария Георгиева го прие с нежност.
Това, което описва някои биха го нарекли спомен от предишен живот.
Колебахме се да повярваме, но започнахме да проучваме. История след история излизаше за деца, които говореха езици, които не са учили, или си спомняха места, където никога не са били. Едно име се повтаряше често: д-р Елена Димитрова.
По време на разговор, Иван спомена бавно за едно момче Тошко което живяло в Пловдив и умряло младо от падане. Седмици по-късно документите потвърдиха: Тодор Колев, седем години, Пловдив, 1987. Появи се снимка, а приликата беше поразителна.
Не споделихме страха си с Иван. Вместо това го държахме близо до нас, мълчаливо се сблъсквайки с ужаса и болката. Онази нощ, докато къщата спеше, Мария и аз стояхме будни, чудейки се какво може да означава всичко това. На сутринта Иван прошепна:
Мисля, че си спомних достатъчно.
От този момент рисунките спряха. Странните спомени изчезнаха, заменени от игри, смях и истории, които само едно дете може да измисли. Месеци по-късно пристигна безписмено писмо вътре, снимка на къща с червена врата, подписана г-жа Петрова. Иван я разгледа с лека усмивка:
Тук оставих топката си.
Сега, на петнадесет, Иван е спокоен и замислен. Рядко говори за момчето, което някога описваше, но научихме нещо неизменно: някои деца идват с вече написани истории. Наш дълг е да слушаме, да обичаме и да приемаме онова, което не може да бъде обяснено. Иван ни показа, че дори най-странните спомени могат да донесат мир.