Днес записвам всичко, което се случи, защото ми тежи на сърцето.
Онзи ден нашите роднини пристигнаха в Пловдив, за да ни видят. Предварително бяха звъннали, а аз им казах съвсем ясно, че живеем скромно, че не можем да си позволим луксозни гости. Аз съм пенсионерка, а синът ми Христо не изкарва много, затова караме, както можем. Не гладуваме, но наистина нямаме много и не е време за гостувания.
Роднините гости не дойдоха с празни ръце донесоха сума ти храна и няколко подаръка. Христо благодари, взехме ги и ги прибрахме по-скоро, без много шум. Вече знаеха как стоят нещата предупредила съм ги, че положението е трудно. За обяд сложихме хляб с масло, бисквити и чай. Роднините похапнаха с мълчаливи, криви физиономии, но запазиха мълчание. Изобщо не ми направи впечатление казала съм как е, а аз давам каквото имам.
За вечеря приготвих лека супа, останалия хляб, малко топено сирене, сандвичи със студено месо и пак чай. Вероятно са очаквали нещо много по-впечатляващо, щом през цялото време стояха с недоволни лица.
Тогава, една от жените леля Катя започна да ме разпитва защо не сме поднесли това, което те самите донесоха. Честно казано, не разбрах нали беше подарък за нас? Ако храната е била за тях, можеше просто да кажат да я сложим в хладилника.
Спориха дълго с нас и рано на другата сутрин си събраха багажа и си тръгнаха обратно за Варна. Ако трябва да бъда напълно откровена, изобщо не ми пука къде ще нощуват. Не ми трябват още такива гости в дома. Лошо няма после прегледах какво е останало от тях торта, телешки дроб, целувки, малко ябълки поне нещо добро ни оставиха. Вечерта с Христо ще изпием по една чаша чай и ще си хапнем по парче сладкиш. Така, както сме си, ни е повече от достатъчно.
