Напуснах града и започнах нов живот на село в старинна къща.

Днес започнах да пиша този дневник, защото чувствам, че животът ми отново е придобил смисъл.

— Мамо, защо го направи? Ние сме тук, в топлината и уюта на града, а ти си сама в тоя стар къщурка? — гласът на Радослава звучеше упорит, почти плачещ.

— Не се притеснявай, мила. Вече съм си намерила място тук. Душата ми отдавна копнееше за тишина, — отвърнах спокойно, докарвайки последните вещи в куфарите.

Решението бе взето съзнателно, без съжаление. Двушката в София, където бяхме набутани всички — аз, дъщеря ми, зетят и внукът — вече беше тясна. Безидейните кавги между Рада и Иван, напрегнатите тонове, хлопащите врати — всичко това ме притискаше повече от стените. А Стефчо вече беше пораснал и разбрах — вече нямаше нужда от баба. Грижите ми се превърнаха в тежест.

Наследството от баба — дървена къща в село близо до Велико Търново — отначало ми се стори като шега на съдбата. Но после, гледайки снимките на запузелия ябълкова градина, на тавана с играчките от детството ми, осъзнах — точно там ми е мястото. Поко, спомени, тишина и… може би нещо ново. Сърцето ми подсказваше — време е.

Преместих се за един ден. Рада умоляваше да не тръгвам, сълзите й се лееха, но аз само й се усмихвах и я гладя по косата. Не я осъждах. Знаех, че младите имат своя живот. А аз си тръгвам по свой път.

Къщата ме посрещна с изоставена градина и счупена ограда. Таванът беше малко провисал, подът скърцаше, а във въздуха се усещаше миризма на влага и запустение. Но вместо страх и безпомощност, изпитах решителност. Свалих палтото, свих ръкави и започнах да почиствам. До вечерта в къщата светеха лампи, миришеше на пресно измити подове и топъл чай, а край печката бяха подредени книгите, които донесох от града, и плетеното одеяло.

На следващия ден отидох до селската крачка — да си купя боя, кърпички и всякакви дреболии. По пътя забелязах един мъж, който копаеше в градинката си. Висок, със сиви следи по виските, но с топла усмивка.

— Добър ден, — поздравих първа.

— Здравейте. За гости ли сте тук, или се заселвате? — попита той с интерес, избърсвайки ръцете си в едно старо кърпиче.

— Завинаги. Аз съм Мария. Дойдох от София. Къщата е на баба ми.

— Никола Христов. Живея отсреща. Ако ви трябва помощ — викайте. Съседите тук са дружни, няма да ви оставят.

— Благодаря. А защо не дойдете на кафе? Да отпразнуваме новия дом. Така ще се запознаем по-добре.

Ето как всичко започна. Седяхме дълго на прага, пиехме кафе с домашно сладко и разговаряхме за живота. Оказа се, че Никола е вдовец. Синът му отдавна беше тръгнал за чужбина, обажда се рядко, а на гости почти не идва. А той, също като мен, отдавна не се чувстваше нужен.

От този ден той стана чест гост. Донесе дъски, поправи оградата, помогна с покрива. Донесе и тор за печката. А вечерта седяхме под фенера, бърборехме, спомняхме си младостта, четяхме на глас книги.

Животът ми постепенно се изправи. Разчистих градинката, засадих вишни, почнах да пека баници, за които се събираха съседите. Рада звънеше често, молеше се да се върна, казваше колко й липсвам. А аз само й се усмихвах и отговарях: „Щерко, тук не съм сама. У дома съм. И за пръв път от много години наистина съм щастлива.“

Така се събраха две самотни сърца. Сред старите стени, сред тихите улички и високата трева. Събраха се, за да докажат — никога не е късно да започнеш отначало. И че в стара къща може да започне нов живот.

А урокът е прост: понякога трябва да изоставиш всичко, за да намериш себе си.

Rate article
Напуснах града и започнах нов живот на село в старинна къща.