Намерих дневника на майка ми. След като го прочетох, разбрах защо през целия си живот ме третираше различно от братята и сестрите ми.

Įdomybės

Author Десислава ДимитроваReading 5 minViews 1

Днес открих дневника на майка си. Прочетох го и най-накрая разбрах защо през цялото ми детство бях третирана различно от братята и сестрите.

Винаги усещах, че нещо не е наред. Чувствах се като парче от пъзел, което не се вписва в семейната картина. Брат ми, големият Мартин, и сестра ми Ралица сяха в сърцето на мама като две перлени мъниста. За тях майка винаги имаше нежни думи, търпение и милост.

Аз получавах студено отдалеченост, която ме раняваше още от малка. Не знаех защо, затова си създавах различни оправдания през годините.

Може би не изпълних нейните очаквания? Може би направих нещо погрешно? Тези въпроси ме следваха цял живот, докато един ден не открих нещо, което промени всичко.

Майка ни напусна преди няколко месеца. Сега събрах кураж да наредя нейните вещи. Мартин и Ралица се заеха с документи и формалности, а аз поех най-трудната част преглед на личните дреболии, които никой друг не се осмеляваше да докосне.

Голямата гардеробна беше пълна със стари рокли, в които още се задържаха уханията на любимите й парфюми. С болка докосвах платовете, спомняйки си студените детски вечери, когато желаех нейното топло присъствие, а получавах само хладно поглед и тихото Сега нямам време.

В дъното на една чекмедже намерих неочаквано нещо старо, покрито с прах бележник, обвит с лента. Отворих го бавно, усещайки как сърцето ми бие по-силно. На първата страница стоеше името й Кристина и година 1978, годината, в която се родих.

Първите страници бяха пълни с юношески мечти и обикновени ежедневни записки. Четох ги с микс от тъга и любопитство. Когато стигнах до есенните записи, осъзнах, че земята ми се отдръпва под краката.

Днес казах на Йордан, че съм бременна. Той мълчеше дълго, после само подхвърли: Не мога, Крис. Знаеш, че имам семейство. Никак не ти обещавах нищо повече. Отиде и ме остави сама на пейка в парка в София. Усещах, че ще умра от отчаяние. Как ще кажа това на съпруга ми? Как ще обясня на децата?

Продължавах да чета, все по-скърбяща. Всеки запис разкриваше истината, от която подсъзнателно се бях криела. Бащата, когото познавах, не беше биологичният ми татко. Мъжът, когото майка обичаше безотговорно, я остави, отхвърляйки я. Бракът им, въпреки че продължи, вече беше белязан от моето раждане.

Събудих малка момиче. Когато я гледам, виждам неговото лице. Не знам дали ще мога да я обичам както другите ми деца. Тя е живо доказателство за моята слабост, за моя грях. Всяко поглеждане към нея боли.

Прочетох тази реплика многократно, без да мога да спра сълзите. Сега най-накрая разбрах защо майка винаги беше за мен различна. Бях неосъзнато живо напомняне за най-голямата ѝ житейска грешка, за любов, която никога не се реализира. Не можеше да отдели болката от детето, което е родило.

Седях дълго в нейната стая, с бележника на коленете, плачейки над съдбата си и нейната. Чувствах гняв, съжаление, тъга и преди всичко огромна загуба за годините, в които вместо любов получавах само равнодушие. Но за пръв път в живота изпитах и съчувствие към нея. Колко страдаше, пазейки тази тайна толкова дълго?

В следващите дни започнах да гледам на живота си по нов начин. Винаги се страхувах от отхвърляне, не вярвах, че заслужавам обич сега разбрах защо. Моята собствена майка носеше в себе си болка, която прехвърляше върху мен, дори ако и не осъзнаваше. Откритието ме принуди да се замисля кой съм всъщност дете, което не било желано, или жена, която въпреки всичко може да обича?

Реших да поговоря с братята и сестрите. Разказах им за дневника. Те бяха шокирани. Мартин ме прегърна, Ралица плачеше дълго. Признаха, че винаги усещаха, че съм третирана различно, но не можеха да го обяснят. Любовта им към мен не се променя може би дори се засили.

Днес, макар раните все още са свежи, се чувствам свободна от въпроса защо?. Сега знам, че майка никога не успя да преодолее собствената си травма. Простих ѝ, защото разбирам колко трудно е да носиш цял живот тайна, която продължава да кърви. Аз сама реших, че няма да позволя миналото да определя останалата част от живота си. Започнах терапия, се уча отново да си изграждам самочувствие. Учим се да обичаме себе си, нещо, което никога преди не познавах.

Защото дори ако съм родена от чужда грешка, животът ми струва същото, колкото и на всеки друг човек. Имам право да бъда щастлива, да се приема и да обичам, както майка никога не успя да ми даде.

Може би сега, след като знам истината, ще се науча да живея истински без страх, без срам, в хармония със себе си.

Не подозирах какво се крие зад постоянните настойчиви въпроси на бъдещата ми свекърва за моята булчинска рокля, докато не се прибрах вкъщи и открих, че роклята ми за 6000 лева е изчезнала! Истината? Пробвала я е, съсипала я е и отказва да обезщети щетите. В беса и отчаянието си я конфронтирах — въоръжена с тайното си оръжие, което промени всичко. Трябваше да се усетя, че нещо не е наред, когато Жанета, бъдещата ми свекърва, непрекъснато настояваше да види роклята ми за сватбата. В продължение на седмици ми пишеше почти всеки ден: „Избра ли вече роклята?” или „Внимавай да е нещо красиво, мило, да не изглеждаш като покривка!”. Но винаги, щом я канех да дойде заедно с мен по магазините, се намираше извинение. „Съжалявам, имам ужасно главоболие”, казваше, или „Ох, просто съм твърде заета уикенда.” И майка ми го забеляза. „Колко странно е да се меси толкова много, а дори не желае да участва с теб”, отбеляза тя един следобед, докато обикаляхме третия булчински бутик за деня. Просто свих рамене, опитвайки се да запазя ентусиазма си от търсенето на перфектната рокля. „И аз не я разбирам, но поне нямам нейните критики на изборите ми, нали?” Обърнах се да огледам друга витрина в дъното на магазина и я видях: рокля в А-линия, в цвят слонова кост, с нежни дантелени мотиви и сърцевиден деколте. Щом я облякох, знаех. Начинът, по който подчертаваше фигурата ми, деликатният блясък на мънистата – това бе всичко, което съм мечтала. „О, миличка”, прошепна майка ми със сълзи в очите. „Това е ТЯ!” На етикета блестеше цена от 6000 лева — повече от планираното, но понякога съвършенството има своята цена. Стоях в пробната, докато майка ми снимаше от всички ъгли; чувствах се като истинска булка. Всичко си идваше на мястото. След като се прибрах, писах на Жанета, че съм намерила перфектната рокля. Получих отговор за минути: настояваше веднага да я занеса, за да я види. Отказах решително: „Извинявай, Жанета, но ще я държа тук до големия ден. Ще ти пратя снимките на майка ми.” „Не! Не искам снимки, донеси роклята!” – върна тя веднага. Отново категоричен отказ — беше натрапчива, но разбра, че няма да рискувам скъпата си рокля, само за да ѝ я покажа. Две седмици по-късно бях цял ден у майка, подготвяйки сватбата и украси. Прибрах се надвечер — и веднага знаех, че нещо не е наред. В апартамента бе подозрително тихо, обувките на Марко липсваха. „Марко?” — извиках, оставяйки ключовете на плота. Тишина. Отидох в спалнята и тогава паниката ме заля като ведро със студена вода. Чантата с роклята не висеше на вратата на гардероба. Веднага разбрах какво е станало. Ръцете ми трепереха от яд, докато звънях на Марко. „Мило?” — вдигна със странно виновен глас. „Занесе ли роклята ми на майка си?” Изстрелях думите като куршуми. „Само искаше да я види, а теб те нямаше…“ Не го изчаках да довърши. „Върни я веднага!” Когато се върна след половин час, веднага видях, че нещо не е наред. Усмихваше се като нищо, но очите му бяха пълни с вина. Сърцето ми заседна в гърлото, докато се втурнах към чантата — и кошмарът стана реалност. Роклята беше разпъната, дантелата накъсана, ципът — изкривен и счупен. „Какво сте направили?”, прошепнах. „За какво говориш?” — Марко се престори на невинен. „За това!” — сочех към скъсаната рокля, сълзите ми рукнаха. „Булчинската ми рокля е съсипана!” „Може би… нещо е било криво ушито, не знам. Или се скъса, когато мама я отворила…“, започна да мънка. „Стига глупости!”, изръмжах. „Очевидно я е облякла! Как можа, Марко?” Взех телефона и набрах Жанета, пуснах високоговорителя. „Ти съсипа роклята ми! Дантелата е накъсана, ципът е строшен, платът разтегнат… Вие двамата ми дължите 6000 лева!”. Марко понечи да възрази. А Жанета? Избухна в смях! „Не се вживявай! Ще сменя ципа, ще стане като нова!”, заяви тя. „Не, няма”, гласът ми трепереше. „Не е само ципът. Трябва да се смени роклята. Ти знаеше, че не бива да я пробваш, сега поеми отговорност.” „Раздуваш нищо”, сряза ме Жанета. Погледнах Марко — не каза нищо, само гледаше в земята. Сърцето ми се скъса. Оставих телефона, влязох в спалнята и се разревах, прегърнала съсипаната си рокля. Два дни по-късно на вратата се появи сестра му, Радостина, с мрачно изражение. „Бях там, когато нашата майка я облече”, призна и ми подаде телефона си. „Просто… направих тези снимки, за да ти помогна, щом не можах да я спра. С тях тя ще плати всичко.” На снимките беше Жанета, натъпкана в моята рокля, позьорстваща и разтягаща плата. Ципът отчаяно се мъчеше да издържи. „Ще си плати!” — каза Радостина. Използвах снимките. Казах на Жанета, че ако не ми плати за новата рокля, ще ги видят всички. „Няма да посмееш! Помисли дали би изложила семейството си така!“, заплаши тя. Погледнах перфектния ѝ външен вид: „Опитай да ме спреш!”. С треперещи ръце качих снимките и историята си във Facebook. Разказах подробно — как бъдещата ми свекърва е облякла роклята ми без позволение, съсипала я и отказала да поеме отговорност. „Булчинската рокля е символ на мечти, надежда и доверие. Всичко това беше унищожено заедно с роклята ми”, написах. На сутринта Жанета нахлу разярена. „Свали това! Имаш ли представа какво говорят хората за мен!? Изложи ме пред всички!”. „Сама се изложи, като облече чужда рокля без разрешение.” Марко я погледна: „Мамо, ако просто беше предложила да я смениш…” „Какво? След това ли?” — изписка тя. Погледнах Марко. Видях как постоянно бяга от конфликтите, оставя майка си да мачка всички, предаде доверието ми. „Правилно, Жанета”, казах. „Роклята няма нужда да бъде сменяна.” Свалих годежния си пръстен, сложих го на масата. „Защото няма да има сватба. Заслужавам повече — мъж, който ще ме подкрепя и свекърва, която знае граници.” Мълчанието беше оглушително. Тя зяпна като риба, а Марко не пророни дума. „Моля, напуснете. И двамата.” Докато ги изпращах, олекна ми така, както не бях се чувствала от месеци.