Най-странното и болезнено преживяване, което ме навести през 2025 година, бе като сън, от който не можех да се събудя да науча, че съпругът ми ми изневерява и че брат ми, братовчед ми и баща ми са били негови безмълвни свидетели през цялото време.
Бяхме женени единайсет години в нашия стар апартамент в столичния квартал Люлин, където всеки прозорец гледаше едновременно към скучновати панелки и далечни върхове на Витоша. Жената, с която той имаше връзка, се казваше Дарина истинска българка с кафяви очи и тънки устни, работеше като секретарка във фирмата на брат ми, някаква странна ІТ-компания захлупена сред сиви сгради на булевард Цариградско шосе. Всичко започнало, когато брат ми Росен ги запознал. Не било случайност. Те се появявали един след друг на същите служебни събрания, коктейли и безкрайни кафе-паузи в едни и същи бледнозелени офиси. Братовчед ми, Илия, също ги виждал там сред шума на климатици, тетрадки, забравени хартии и топли мекици от лавката. Всички се познаваха, всички си кимаха заговорнически из коридорите.
Седях вкъщи вечер, а времето се разливаше тежко като мед. Мъжът ми се прибираше, целуваше ме по челото, говореше разсеяно за работата и за новите ремонти из София, сякаш нищо не се случва. Аз готвех мусака и таратор, звънях на майка си за рецепти, събирахме се за родови сбирки по именни дни и Великден, разменях реплики с брат си, разговарях с баща ми за миналото и с братовчед ми за риболов. Но никой не ми проговори за това, което се случваше сякаш всичко това беше фон на някакъв абсурден театър в пет различни действия; всеки играеше ролята си, залепнал за маската.
Когато през октомври всичко стана ясно, се почувствах като героиня в разказ на Елин Пелин всичко изглеждаше кривоогледално и тихо. Първо попитах съпруга си той кимна и потвърди. След това тихо, със сънливи пръсти, звъннах на брат си. Попитах директно, знаел ли е каза ми да. Колко време? Месеци наред, сестро. Защо мълча? Не е моя работа, тея работи си се решават между вас. Между мъже не се коментират такива неща. Същият отговор получих и от Илия казва, че видял погледите и писаното по телефоните, но не искал да провокира скандали: Знам си мястото, не е моя работа.
Най-накрая баща ми. Видях го, седнал в кухненския ни ъгъл, дъвче бавно парче баница и гледа през прозореца, сякаш очаква зимата да му прошепне нещо. Притихнах до него, попитах: Знаеше ли, татко? Знаех, Елица. Отдавна. Защо не каза нищо? Между двама съпрузи това се решава. Не искам да създавам кавги. Родът ни не бива да се излага, всичко си има ред.
Трите гласа прозвучаха в главата ми, преплетени като шевица. Събрах багажа си сложих няколко книги на Йовков, старо шалче на баба, и си тръгнах. Сега жилището се продава, обявата я написах сама и все чакам сънливо обаждане за оглед, което да ме събуди. Скандали нямаше, нито викове в този сън няма място за сцени, може би защото българката носи в себе си тежестта на мълчанието. Дарина остана да работи при брат ми, животът си продължи като река през зимна равнина.
Брат ми, братовчед ми и баща ми си съхраниха отношенията и с двамата. За Бъдни вечер и Нова година майка ми настояваше да дойда, струпа масата с пълнени чушки, сарми и сладкиш. Те празнуваха заедно, аз не можах, не успях да премина прага им не понасях мисълта да седя между хора, които с месеци са пазили тишината по този начин. Прекарах дните пред телевизора, гушнала старата ни котка Писана, гледах как сняг вали над София и си мислех, че някой друг сънува вместо мен.
От октомври насам не съм разговаряла с никой от тримата. Не вярвам, че ще мога да им простя затова, че ме държаха в безгласен, мъглив сън, от който още не мога да се разсъня.
