Наел Богдан кола, щом жена му из болница излезе, с бай Иван я пренесоха в къщи. ‘Всичко ще е наред,’ утешаваше я, – само ти живей. Дори и да седиш и да ми говориш. Само живей.’

Койчо Тодоров нае кола, когато съпругата му беше изписана от болницата, и с помощта на съседа я пренесе в къщата. Всичко ще бъде наред, успокояваше я Тодоров. Само остани жива. Дори да седиш и да ми говориш. Само остани. Аз ще се справя с всичко. Само не ме оставяй, моя гълъбице!
Радка, на 35 години, мислеше, че няма да познае женско щастие, но съдбата реши иначе… Срещнали се, когато и на двамата вече беше почти четиридесет. Тодоров беше вдовец от три години. Радка никога не беше омъжена, но имаше син. Както се казва в народните уста родила за себе си. В младостта си имала връзка с красавеца Калин, който й обещавал брак, омайвайки младата Радка. Тя повярвала на празните думи, защото, както се оказа по-късно, ухажорът от града бил женен.
До Радка дори дошла законната съпруга на Калин, молеща я да не разбива чуждо семейство. Младата и неопитна Радка се предала. Но детето решила да запази.
Така и стана. Радка родила Борислав. И синът станал нейната единна радост и утеха. Борислав беше добре възпитан, учи се отлично. След гимназията постъпил в Икономическия университет. Тодоров няколко пъти посещавал Радка, предлагал да се съживеят. Но тя се колебаеше, макар че Тодоров й харесваше. Радка сякаш се срамуваше от собствения си син и от чувството да бъде най-сетне щастлива.
Една вечер Борислав решил да поговори с майка си. Казал й: Мамо, нямам нищо против. Аз така или иначе няма да живея в къщи. Чичо Тодоров е надежден човек. Само да не те наранява. За мен е важно ти да си щастлива. Синът на Тодоров също не възразил.
Така започнаха да живеят заедно. Оженили се, направили скромно тържество. Радка работела в селската библиотека, а Тодоров беше агроном. Всичко правели заедно. Отглеждали добитък, обработвали градината. Обичали и уважавали се, само че Господ не им дал общи деца.
И двамата сина се оженили, дожданали се внуци. Всяко празненчество приготвяли подаръци домашни яйца, мляко, сметана, свинско и пилешко месо. На празници в къщата им се събираха много гости. Тогава Тодоров и Радка седяха за масата, радвайки се, че имат с кого да празнуват.
Само вечер, когато възрастната двойка си лягала, всеки тихомълком си мислел: да напусне този свят пръв И никога да не остане сам.
Годините си взеха своето. И един ден бедата ги настигнала Сутринта на Радка й стана лошо, точно когато варила чорба на кухнята. Паднала. С помощта на съседите Тодоров извикал линейка. Лекарите казали, че Радка е получила удар. Всички функции били на място, освен една вече не можела да ходи. Борислав с жена си дошли да видят майка си. Оставили пари за лекарства и си тръгнали.
Койчо Тодоров нае кола, когато съпругата му беше изписана, и с помощта на съседа я пренесе в къщата. Всичко ще бъде наред, успокояваше я. Само остани жива. Дори да седиш и да ми говориш. Само остани. Аз ще се справя. Само не ме оставяй
Тодоров се грижеше отлично за жена си. След месец тя се придвижвала с количка. Помагала му в кухнята. Чистели картофи и моркови, пресявали боб. Дори печели хляб заедно. Вечер си споделяха как ще живеят напред. Предстояла зима, а Тодоров вече нямаше сили да цепи дърва.
Може би децата ще ни вземат за зимата при тях, а пролетта и лятото ще се справяме сами
През уикенда Борислав и жена му Милена дойдоха. Невъстката, огледайки стаята, заключила:
Ще трябва да ви разделим, мамо. Ще те вземем следващата седмица. Ще подготвя стая. После ще дойдем.
Ами аз? прошепнал Тодоров. Никога не сме се разделяли. Деца, как така?
Беше друго, когато имахте сили да се грижите за себе си. Сега е различно. Брат ти ще те вземе при себе си. Няма да ви държим заедно.
Борислав и Милена си тръгнаха. Тодоров и Радка въздъхнаха тежко, мислейки какво да правят. Заспивайки, всеки си желаше да не се събуди, за да не вижда всичко това.
Следващия уикенд двамата сина дойдоха, започнаха да събират вещи. Тодоров седеше до леглото на Радка, гледаше я и си спомняше младите им години. Заплакал Притисна се към болната си съпруга и прошепна:
Прости ми, Раде Някъде се объркахме с децата. Разделят нас като ненужни котета. Прости ми Обичам те.
Радка искаше да го погали по бузата, но нямаше сили Тодоров излезе, бършейки сълзите с ръкав. А като се качи в колата, вече не ги бършеше
След това синът, снахата и съседът почнаха да опаковат Радка, увили я в одеяло и я изнасяха от къщата с краката напред. Болната жена помисли, че това е много символично Не се съпротивляваше. Не я стана, докато Тодоров потегляше. Искаше само да не доживее до вечерта.
Минала седмица, на Покров, мечтата им се сбъдна. Радка и Тодоров се срещнаха в другия свят
*Животът е кратък, а любовта вечна. Децата са наше продължение, но невидимата нишка между сърцата остава непрекъсната дори след края.*

Rate article
Наел Богдан кола, щом жена му из болница излезе, с бай Иван я пренесоха в къщи. ‘Всичко ще е наред,’ утешаваше я, – само ти живей. Дори и да седиш и да ми говориш. Само живей.’