На почивка с нахална рода: време е да сложим точките над „и“ — Две седмици търпя, Сашо! Две седмици в този коптор, дето наричат „хотел“. Защо изобщо се съгласихме? — Защото мама поиска. „Нинчето трябва да си почине, тежък живот има тая жена“, — иронично изимитира брат ми майка ни. Съдбата на леля Нина наистина не е завидна, ама съжаление не изпитвам. Изобщо. Нина, сестрата на мама, винаги е била „бедната роднина“, на която всички дължат нещо. Куфарът не се затваря. Натискам жестоко с коляно, а ципът отново се зейва и изплюва ъгъла на плажната кърпа. Оттатък тънката шперплатова преграда, която в този занемарен гостоприемен дом гордо наричат „стена“, се чува писък — това реве Тишко, шестгодишният син на лелята. — Не ща каша! Искам пилешки хапки! — пищи хлапето, сякаш го колят. Следва тежко тряскане, звън на чинии и ленивият, пропушен глас на самата Нина: — Ох, мамин златен, хапни една лъжичка за мама! Верке, бягай до магазина, купи му тия хапки, виж го как се дере, не мога повече, краката ми гудят. Застивам, впила ръце в ципа на куфара. Верке! И мама сигурно пак припка! Брат ми Сашо, седнал на единственият клепнал стол в малката ни стаичка, мрачно гледа телефона си. Нито мисли да се стяга. Чантата му си стои в ъгъла — разхвърляна. — Чуваш ли това? — прошепвам му, кимвайки към стената. — Пак нарежда на мама. „Верке, донеси“, „Верке, подай“. А майка скача веднага. — Спокойно, — мърмори Сашо, не вдига глава. — Утре сме си вкъщи. — Две седмици вече търпя, Сашо! Две седмици в този коптор, дето наричат „хотел“. Защо се нави? — Защото мама настоя. „Нинчето трябва да отдъхне, тежко й се е паднало“, — повтаря саркастично брат ми. Сядам на края на леглото, пружините скърцат жално. Съдбата на леля Нина не е лесна, но жал не изпитвам. Въобще. Нина, сестрата на мама, винаги е била „бедната роднина“, на която всички длъжници. Първото й дете почина, трагедията и до днес е тема табу. Мъжът й си отиде от пиене преди две години. Лелята гледа две деца от различни бащи. Живеят в бабиния апартамент. Там също се курдиса „мъжът на мечтите“ — осми поред. Работата не я влече, обича да украсява света и да се жали, а околните са длъжни да осигуряват този „празник на живота“. Първа длъжница, разбира се, е моята майка Вера, която, според Нина, „пари не знае къде да слага“. Отивам към прозореца. Гледката е „уникална“ — кошчета за боклук и стената на съседния кокошарник. Почивката беше идея на мама. „Да сме заедно, по семейному, да помогнем на Нина да се разнообрази“. Да помогнем = Вера плати по-голямата част от почивката, купи продукти и готви за всички, докато Нина със „съквартирантката“ Лариса изпонеглижирани изтягат край басейна. — Стягай се, — казвам на Сашо. — Вечерта сме на ресторант. Прощална вечеря. *** Ресторанта, разбира се, го избра Нина. Обяви, че иска „нещо скъпо и хубаво“. Кръчмата е на „морската“ улица, масата сляха от две, за да побере цялата „орда“, както я наричам наум. Нина в блестяща рокля, опната по шевовете, седна начело до Лариса, сочна, гласовита дама с изрусена коса. — Момче! — изрева Нина, без изобщо да отвори менюто. — Най-доброто ни носи! Кебапчета, салати, и от онова, червеничкото, една кана! Мама Вера стои в края, кротко усмихната, но изморена. Две седмици не почина: ту Тишко пищи, ту Нина се оплаква, ту Алина скучае. — Мамо, поръчай си риба, все я искаш, — навеждам се към нея. — Скъпо е, ще си взема салатка. Нинчето да яде, тя се е намъчилa тази година. Вкисвам се. Намъчила се! Разбира се! Тишко, малкият шестгодишен цар, тропа с лъжица по чинията. — Храни ме! — нарежда, вперен в екрана. Нина захапва картофено пюре и му бута в устата. — Мамин златен, хапвай, да пораснеш! — Абе, на шест да не може да яде сам? — не издържам аз. Настъпва тишина. Нина се завърта бавно. — Кой те пита, бе, „мила племенничке“? — цеди тя. — Първо си роди свое, после давай акъл. Моето дете е с „деликатна душевна организация“. Грижа му трябва! — Повече ти трябват граници, не таблет на масата — отвръщам. — Това дете пищи за всичко, което не му хареса. Расте си изедник. — Я не мога! — намесва се Лариса. — Нина, чуваш ли я? Много знаете, младите! Яйцата кокошката учат. Ти нито мъж си намерила, нито акъл имаш — само префърцунена работа. — Любе, млъкни! — прошепва мама, дърпа ме за ръкава. — Не разваляй вечерта… Вечерта се влачи безкрайно. Нина и Лариса говорят за мъже, клюкарят съседите, оплакват женската си съдба. Алина забита в телефона, хвърля укорителни погледи. Тишко си реве, иска десерт, и веднага му поръчват най-големия сладолед. Сметката идва, Нина трагично въздиша: — Ауу, портмонето ми е в стаята! Верке, плати ти! После ще ти върна, честно щом се приберем. „Никога няма да върне“, мисля, докато мама мълчаливо вади картата. Познат сценарий. *** Връщаме се след полунощ. Отивам под душа, да измия лепкавото усещане от вечерта. Водата ту лед, ту вряла. Излизам, на път към стаята спирам — от кухнята се носи високо шушукане. — …Видя ли я тая даскалица? — цвили Лариса. — Седи и се цупи. „Самостоятелна била“. Какво те бърка, пикло? Ако не ти беше майка ти, щеше да въртиш опашките из обора, не по ресторанти да се мръщиш! Високомерна, празна — без мъж, без акъл, само претенции. Затаявам дъх. Чакам мама да тропне по масата. Да каже: „Край! Не говори така за дъщеря ми!“. Но от кухнята се чува само дълга въздишка и жалният глас на Нина: — Ох, права си, Ларе. Тежка е тази Люба. Цялата е в бащиното си коляно — и там всички такива особени. Не че моите не са с характер, но все пак душа имат. Тая — как ме гледа, като мръсотия се чувствам, докато е край мен. — Верке, по мекото трябваше да я налагаш! — допълва Лариса. — Корона по главата й сложи, не те уважава. Аз такава щях да я изгоня от вкъщи веднага, да види живот! Притискам чело в касата. Мама мълчи. Седи и слуша как чужда жена ме псува, а леля й приглася… Изведнъж натискам дръжката, влетявам с трясък. В кухнята мълчание. Нина — в лъскавата рокля, разпрана под мишницата, Лариса червена и мама… Мама — с присвити рамене. — Значи съм „празна девойка“? — казвам. — А ти, лельо, с „добро сърце“? Нина ме гледа ошашавено. Лариса се изправя над масата. — Ти защо подслушваш, бе, пикло? — изсъсква тя. — На уши грееш? — Аз не подслушвам. Вие така викате, че целият етаж слуша. Какво става, лельо Нино, залък не минава ли? А когато мама плаща в ресторанта, как върви? — Неблагодарна! — изпищя леля, почервеняла. — Аз съм ти като майка, а мене на залък броиш? Да се задавиш с парите си! — Не с парите, с наглостта! — избухвам. — Вечно на врата на майка ми виси някой твой проблем. Работиш не ти се работи, а майка да ти осигурява по морета и екстри! А тъкмо нея псуваш зад гърба й! Дъщеря ти — малка уличарка без грам възпитание, синът ти — истеричен маниупулатор! Лелята онемя. — Любе! — вика мама, скача, — спри веднага! Отивай в стаята! — Не, мамо! — Гледам я в очите, болка ми се къса в гласа. — Ти седиш тук и слушаш как те обиждат, а мълчиш. На мен не ми е срам. На теб трябва да е! Взимам си нещата и излизам. Сашо след мен. В стаята събираме багаж в мълчание. Оттатък леля плаче, Лариса сипе псувни, Алина се оплаква, че й пречим да спи. — Не можем сега да тръгнем, — казва Сашо. — Автобус има чак сутринта. Ще чакаме на гарата. — Все ми е тая. По-добре там, отколкото в този ад. — А мама? Замръзвам. — Тя си избра. Остана да утешава сестра си. *** С майка не поддържам връзка, Сашо също. Тя още звъни, казва, че ще ни прости, ако се извиним на Нинчето. На нас такова „прошка“ не ни трябва. Стига толкова. Ако на майка й харесва да гледа в устата на сестра си — нека си живеят заедно. Ние без нахална рода се справяме доста по-добре.

Две седмици издържам, Сашко! Две седмици в този кокошарник, който те наричат хотел. Защо изобщо се съгласихме?
Защото мама помоли. Цветанка трябва да си почине, Цветанка има тежка съдба изимитира братът майка им, гъделичкайки ме с гласа на най-добър актьор по селската сцена.
Съдбата на леля Цветанка наистина не беше за завиждане, само че на Милена ѝ беше невъзможно да я съжалява. Никак.
Цветанка, сестрата на майката, винаги беше бедната роднина, на която всички дължаха нещо.
Куфарът ѝ не се затваряше. Милена, с ядосан кикот на сънливи лястовици в ушите, натискаше капака с коляното, опитвайки се да улови ципа в една невъзможна пролука, но оня се разхождаше и плюеше крайчето на плажната кърпа навън.

Отвъд тънката преграда от фазер, която тук наричаха стена, се носеше писък това беше шестгодишният Павелчо, синът на леля Цветанка.
Няма да ям каша! Не искам! Дай ми пържени кюфтета! гласът му, като от джудже с магарешка душа, ехтеше през стените.
Последва тупване, стъклен звън и провлеченият, изпушен с години глас на самата Цветанка:
Айде, мило, хапни лъжичка за мама.
Верче, иди до магазина и вземи му кюфтета, виж, детето ще се раздере.
Моите крака вече не ме държат, душата ми е на петите
Милена застина, вкопчена в ципа. Верче! И майка ѝ пак ще тръгне!
Сашко, братът ѝ, седеше на единствения разклатен стол в невзрачната им стаичка и гледаше зло телефона. Изобщо не събираше багажа си. Чантата му все още бе натъркаляна в ъгъла на стаята.
Чуваш ли го? прошепна Милена, кимайки към стената. Пак кара мама да се щура.
Верче, донеси, Верче, подай. А мама скача веднага.
Недей, утре се прибираме мърмореше Сашко, без да вдига глава.
Две седмици, Сашко! Две! В този кенеф!
Мама помоли. Цветанка има нужда от почивка, съдбата ѝ е тежичка пак имитира майка им Сашко.
Милена се пльосна на края на леглото, пружините стенаваха като болен щурец.
Съдбата на леля Цветанка наистина беше горчива, но съчувствие от Милена така и не се роди.

Първото дете на лелята си замина, докато беше бебе трагедия, в която родът говореше само с шепот.
После дойде съпруг, който обичаше ракията така, че накрая си отиде от любовта ѝ.
Цветанка отглеждаше две деца от различни бащи; цялата тази жизнерадостна банда обикновено живееше при бабата в панелката и поредният мъж-мечта, осми по ред, също.
Работата винаги ѝ беше по-далечна от мисълта да е красива и страдаща празника на живота да осигуряват другите, най-вече Любина майка Вера, която, според лелята, имаше пари като слама на нивата.
Милена се приближи до прозореца.
Пейзажът беше великолепен контейнерите за боклук и стената на съседния курник. Този отдих беше хрумване на мама: Всички заедно, да помогнем на Цветанка да се разнообрази.
Помощта означаваше, че Вера плати по-голямата част от почивката, купуваше продуктите и готвеше за цялото племе, докато Цветанка и новата ѝ дружка Гинка, която се появи направо при басейна лежаха като слънчещи се котки.
Мятай се, каза Милена на брат си. Тази вечер сме на вечеря. Прощална.
***
Ресторанта, разбира се, не избраха те.
Цветанка си поиска нещо поне малко изискано.
Кръчмата беше на централната алея; масите събрани като рамо до рамо да поберат цялата тумба така тайно Милена я наричаше.
Цветанка, лъщяща в рокля от пазара, с Гинка солидна жена с белина по косите, заемащата челния пост на масата, командваха парада.
Келнер! изрева Цветанка, невидимо с очи в менюто. Всичко най-хубаво! Шиш таук, салати, и ей онова червеничкото, една гарафа!
Вера, майката на Милена, седеше най-открая, тиха и изтощена.
За тези две седмици не бе спряла: ту Павелчо пищял, ту на Цветанка ѝ лошо, ту на Алиса ѝ скучно.
Мамо, вземи си риба, нали искаше? прошепна Милена.
Скъпо е, ще се оправя със салата. Нека Цветанка си хапне, тя бедна е цяла година Вера отмахваше.
Милена стисна устни. Да, намъчи се! саркастично отекна в главата ѝ. До тях Павелчо, малкият шестгодишен цар, блъскаше с лъжица по чинията.
Храни ме! заповяда с уста зинала, без да се откъсне от телефона.
И Цветанка, прекъснала приказки с Гинка, покорно мушна пюре в устата на Павелчо.
Злато мое, хапни, да пораснеш!
На шест е вече не издържа Милена Не може ли да яде сам?
Настъпи мълчание. Цветанка бавно се обърна.
А теб питал ли те е някой, миличка? Когато си родиш ще разбереш! Моето дете има нежна душевност! Грижа му трябва!
Граници му трябват, а не таблет на масата отвърна Милена. Вие го глезите, каквото си иска, го получава.
Ай сега стига включи се Гинка, ръкомахайки. Гледай я знае всичко, психолог ще става
Яйцата кокошката учат! Ти, моме, акъл от улицата, а да учиш големите?
Милена, млъкни стисна я мама по ръкав, не разваляй вечерта, моля те.
Вечерта се точеше безкрайно. Цветанка и Гинка крещяха за мъже, обсъждаха и съседите по стаи, оплакваха судбината женска. Алиса се цупеше с телефон, хвърляше злобни погледи. Павелчо започваше да вие за сладолед и получаваше най-големия.
Сметката дойде, Цветанка въздъхна драматично.
Ох, портмонето е горе. Верче, плати, моля! Ще ти върна, щом се върнем.
Ти никога няма да върнеш, помисли Милена, гледайки как мама мълчаливо вади картата си. Отиграна сцена.
***
Върнаха се посред нощ. Милена пръв отиде да се измие да отмие лепкавото усещане от вечерта.
Водата течеше ту лед, ту попарваща като юнско слънце.
Излизайки от банята, се запъти към стаята си, но се спря на полуотворената врата към кухнята. Оттам се носеше шепот, разбъркан като мътна река.
Видя ли я, Гинке? кудкудякаше Гинка. Седи, криви си физиономията. Да яде сам!
Какво ти влиза работата, скъпа? Живот не е видяла!
Без тебе, Верче, тая щеше да пасе овце някъде, а ми се прави на важна по ресторанти!
Празноглава, пустош! Момче няма, ни акъл, всичко с носа във въздуха!
Милена не дишаше. Сърцето ѝ трептеше, наполовина сън, наполовина болка. Чакаше. Чакаше мама да удари по масата.
Да каже: Стига, Гинка, не смей срещу дъщеря ми. Поне да излезе.
Но само въздишка на Цветанка, и жален глас:
Истина си казва, Гинке. Тежка ми се падна Милена. Вземала е всичко от баща си, и те все такива, с претенции.
Моите са други Алиса е с характер, но златна, открита.
А другата гледа на нас като през кирливо стъкло. И залък не ми ляга, когато е до мен.
Разглезила си я, Верче! кимна Гинка. Трябваше от малка да бъдат шамари, не приказки.
Сега баронеса! Мама за нищо не я бива.
На моята врата нямаше да стои и ден, щеше да разбере живота!
Милена опря чело в касата. Мама мълчеше.
Тя седеше там, с тях, пиеше чай (или нещо по-твърдо, по дъха на ракия отвътре) и слушаше как единствената ѝ дъщеря се мята в кал.
Милена внезапно изправи гръбнака си. Вратата се тресна в стената.
В кухнята застина гробно.
Тримата седяха около пластмасова маса, загърбени с изядени салати и празни опаковки.
Цветанка, роклята ѝ разпрана, Гинка с лице като размазана череша, а мама
Мама веднага сви рамене до ушите, като стар гарван.
Значи аз съм празна? гласът на Милена бе като мрамор.
А ти, лельо Цветанке, си със златно сърце, така ли?
Цветанка се закърши с очи. Гинка алабаво се надигна, натегнала над масата.
Какво слухтиш, пикло? пресече я. Ушите ли си грееш?
Не слухтя. Вие крещите на целия етаж Милена влезе, гледайки леля си право в очите. Какво стана, няма ти залъкът в гърлото?
А когато мама плащаше за този залък в ресторанта, лесно ли минаваше?
Неблагодарна си! кресна Цветанка, изчервена като салам в касапница. Със злато ви посрещам, пък ти плюеш!
Аз съм ти като майка, а ти с пари кори ме!
Да потрепнеш с парите си!
Не те кори с парите, а с наглостта ти! ножицата в гласа на Милена. Цял живот се влачиш на шията на мама!
Мъж след мъж, болка след болка, а мама се скъсва за да ти плати на тебе, а ти после я ругаеш по масите!
Щерка ти е улична глезена, която псува като каруцар, а ти ще възпитаваш мен?!
Синът ти манипулатор, от който не смееш да изречеш не!
Лелята впери поглед в племенницата си. Не знаеше какво да каже.
Милена! изпищя Вера, ставайки. Престани веднага! Отивай в стаята!
Не, мамо, не отивам! очите на Милена плуваха в сън. Ти седиш тук и слушаш как тези чужди жени говорят за мен като за боклук.
И ти мълчиш? Позволяваш ли?
Гинка изблъска стола и налетя на Милена, с дебели юмруци сънно страшилище.
Сега ще разбереш как се уважава големият!
Ръката ѝ полетя но не я достигна Сашко хвана китката ѝ във въздуха.
Пипни я само рече той ниско. Полудяхте ли всички? Лельо Цветанке, събирайте се. Тръгваме си.
Кой ние бе?! изписка Цветанка, остават ни два дни, платено е!
Вера! Твоите деца полудеха!
И чак сега Вера изписка със сълзи:
Защо започваш, Милено?! Защо не остана в стаята? Всичко развали! Ние сме семейство! Как ти стига да ни опозориш пред хората?!
Милена нежно свали ръцете на мама. Вътре в нея нещо рухна и никога нямаше да се съедини.
На мен не ми е срам, мамо, шепнеше тя. На теб трябва да ти е. Защото ти го позволяваш.
Тя излезе. След нея Сашко.
В стаята мълчаливо събираха багажа. През стената Цветанка ревеше като върба, Гинка пригласяше, ругаейки децата.
Алиса, будна от хаоса, сумтеше за тишина.
Не можем да тръгнем още каза Сашко, автобус има чак сутринта. Ще чакаме на гарата изгрева.
Не ми пука Милена навираше дребни неща в чантата. На гарата е по-добре, отколкото тук. В това гнездо няма да стоя ни секунда повече.
А мама?
Милена застина с тениска в ръка.
Мама направи избор, Сашко. Тя остана там, да утешава сестра си.
***
Милена и майка ѝ не си говорят. Сашко също. Простили не могат.
Вера се обади неколкократно Готова съм да забравя, ако се извините на Цветанка. Но и Милена, и Сашко знаеха: това не им трябва.
Достатъчно са се нагълтали.
Ако майка им иска да се върти в кръг около сестра си нека. Те откриха, че без нагла рода животът е по-лек, макар и в сън, в който думите се губят между контейнерите и стените от фазер, а ракията в чашата се върти като разбито време.

Rate article
На почивка с нахална рода: време е да сложим точките над „и“ — Две седмици търпя, Сашо! Две седмици в този коптор, дето наричат „хотел“. Защо изобщо се съгласихме? — Защото мама поиска. „Нинчето трябва да си почине, тежък живот има тая жена“, — иронично изимитира брат ми майка ни. Съдбата на леля Нина наистина не е завидна, ама съжаление не изпитвам. Изобщо. Нина, сестрата на мама, винаги е била „бедната роднина“, на която всички дължат нещо. Куфарът не се затваря. Натискам жестоко с коляно, а ципът отново се зейва и изплюва ъгъла на плажната кърпа. Оттатък тънката шперплатова преграда, която в този занемарен гостоприемен дом гордо наричат „стена“, се чува писък — това реве Тишко, шестгодишният син на лелята. — Не ща каша! Искам пилешки хапки! — пищи хлапето, сякаш го колят. Следва тежко тряскане, звън на чинии и ленивият, пропушен глас на самата Нина: — Ох, мамин златен, хапни една лъжичка за мама! Верке, бягай до магазина, купи му тия хапки, виж го как се дере, не мога повече, краката ми гудят. Застивам, впила ръце в ципа на куфара. Верке! И мама сигурно пак припка! Брат ми Сашо, седнал на единственият клепнал стол в малката ни стаичка, мрачно гледа телефона си. Нито мисли да се стяга. Чантата му си стои в ъгъла — разхвърляна. — Чуваш ли това? — прошепвам му, кимвайки към стената. — Пак нарежда на мама. „Верке, донеси“, „Верке, подай“. А майка скача веднага. — Спокойно, — мърмори Сашо, не вдига глава. — Утре сме си вкъщи. — Две седмици вече търпя, Сашо! Две седмици в този коптор, дето наричат „хотел“. Защо се нави? — Защото мама настоя. „Нинчето трябва да отдъхне, тежко й се е паднало“, — повтаря саркастично брат ми. Сядам на края на леглото, пружините скърцат жално. Съдбата на леля Нина не е лесна, но жал не изпитвам. Въобще. Нина, сестрата на мама, винаги е била „бедната роднина“, на която всички длъжници. Първото й дете почина, трагедията и до днес е тема табу. Мъжът й си отиде от пиене преди две години. Лелята гледа две деца от различни бащи. Живеят в бабиния апартамент. Там също се курдиса „мъжът на мечтите“ — осми поред. Работата не я влече, обича да украсява света и да се жали, а околните са длъжни да осигуряват този „празник на живота“. Първа длъжница, разбира се, е моята майка Вера, която, според Нина, „пари не знае къде да слага“. Отивам към прозореца. Гледката е „уникална“ — кошчета за боклук и стената на съседния кокошарник. Почивката беше идея на мама. „Да сме заедно, по семейному, да помогнем на Нина да се разнообрази“. Да помогнем = Вера плати по-голямата част от почивката, купи продукти и готви за всички, докато Нина със „съквартирантката“ Лариса изпонеглижирани изтягат край басейна. — Стягай се, — казвам на Сашо. — Вечерта сме на ресторант. Прощална вечеря. *** Ресторанта, разбира се, го избра Нина. Обяви, че иска „нещо скъпо и хубаво“. Кръчмата е на „морската“ улица, масата сляха от две, за да побере цялата „орда“, както я наричам наум. Нина в блестяща рокля, опната по шевовете, седна начело до Лариса, сочна, гласовита дама с изрусена коса. — Момче! — изрева Нина, без изобщо да отвори менюто. — Най-доброто ни носи! Кебапчета, салати, и от онова, червеничкото, една кана! Мама Вера стои в края, кротко усмихната, но изморена. Две седмици не почина: ту Тишко пищи, ту Нина се оплаква, ту Алина скучае. — Мамо, поръчай си риба, все я искаш, — навеждам се към нея. — Скъпо е, ще си взема салатка. Нинчето да яде, тя се е намъчилa тази година. Вкисвам се. Намъчила се! Разбира се! Тишко, малкият шестгодишен цар, тропа с лъжица по чинията. — Храни ме! — нарежда, вперен в екрана. Нина захапва картофено пюре и му бута в устата. — Мамин златен, хапвай, да пораснеш! — Абе, на шест да не може да яде сам? — не издържам аз. Настъпва тишина. Нина се завърта бавно. — Кой те пита, бе, „мила племенничке“? — цеди тя. — Първо си роди свое, после давай акъл. Моето дете е с „деликатна душевна организация“. Грижа му трябва! — Повече ти трябват граници, не таблет на масата — отвръщам. — Това дете пищи за всичко, което не му хареса. Расте си изедник. — Я не мога! — намесва се Лариса. — Нина, чуваш ли я? Много знаете, младите! Яйцата кокошката учат. Ти нито мъж си намерила, нито акъл имаш — само префърцунена работа. — Любе, млъкни! — прошепва мама, дърпа ме за ръкава. — Не разваляй вечерта… Вечерта се влачи безкрайно. Нина и Лариса говорят за мъже, клюкарят съседите, оплакват женската си съдба. Алина забита в телефона, хвърля укорителни погледи. Тишко си реве, иска десерт, и веднага му поръчват най-големия сладолед. Сметката идва, Нина трагично въздиша: — Ауу, портмонето ми е в стаята! Верке, плати ти! После ще ти върна, честно щом се приберем. „Никога няма да върне“, мисля, докато мама мълчаливо вади картата. Познат сценарий. *** Връщаме се след полунощ. Отивам под душа, да измия лепкавото усещане от вечерта. Водата ту лед, ту вряла. Излизам, на път към стаята спирам — от кухнята се носи високо шушукане. — …Видя ли я тая даскалица? — цвили Лариса. — Седи и се цупи. „Самостоятелна била“. Какво те бърка, пикло? Ако не ти беше майка ти, щеше да въртиш опашките из обора, не по ресторанти да се мръщиш! Високомерна, празна — без мъж, без акъл, само претенции. Затаявам дъх. Чакам мама да тропне по масата. Да каже: „Край! Не говори така за дъщеря ми!“. Но от кухнята се чува само дълга въздишка и жалният глас на Нина: — Ох, права си, Ларе. Тежка е тази Люба. Цялата е в бащиното си коляно — и там всички такива особени. Не че моите не са с характер, но все пак душа имат. Тая — как ме гледа, като мръсотия се чувствам, докато е край мен. — Верке, по мекото трябваше да я налагаш! — допълва Лариса. — Корона по главата й сложи, не те уважава. Аз такава щях да я изгоня от вкъщи веднага, да види живот! Притискам чело в касата. Мама мълчи. Седи и слуша как чужда жена ме псува, а леля й приглася… Изведнъж натискам дръжката, влетявам с трясък. В кухнята мълчание. Нина — в лъскавата рокля, разпрана под мишницата, Лариса червена и мама… Мама — с присвити рамене. — Значи съм „празна девойка“? — казвам. — А ти, лельо, с „добро сърце“? Нина ме гледа ошашавено. Лариса се изправя над масата. — Ти защо подслушваш, бе, пикло? — изсъсква тя. — На уши грееш? — Аз не подслушвам. Вие така викате, че целият етаж слуша. Какво става, лельо Нино, залък не минава ли? А когато мама плаща в ресторанта, как върви? — Неблагодарна! — изпищя леля, почервеняла. — Аз съм ти като майка, а мене на залък броиш? Да се задавиш с парите си! — Не с парите, с наглостта! — избухвам. — Вечно на врата на майка ми виси някой твой проблем. Работиш не ти се работи, а майка да ти осигурява по морета и екстри! А тъкмо нея псуваш зад гърба й! Дъщеря ти — малка уличарка без грам възпитание, синът ти — истеричен маниупулатор! Лелята онемя. — Любе! — вика мама, скача, — спри веднага! Отивай в стаята! — Не, мамо! — Гледам я в очите, болка ми се къса в гласа. — Ти седиш тук и слушаш как те обиждат, а мълчиш. На мен не ми е срам. На теб трябва да е! Взимам си нещата и излизам. Сашо след мен. В стаята събираме багаж в мълчание. Оттатък леля плаче, Лариса сипе псувни, Алина се оплаква, че й пречим да спи. — Не можем сега да тръгнем, — казва Сашо. — Автобус има чак сутринта. Ще чакаме на гарата. — Все ми е тая. По-добре там, отколкото в този ад. — А мама? Замръзвам. — Тя си избра. Остана да утешава сестра си. *** С майка не поддържам връзка, Сашо също. Тя още звъни, казва, че ще ни прости, ако се извиним на Нинчето. На нас такова „прошка“ не ни трябва. Стига толкова. Ако на майка й харесва да гледа в устата на сестра си — нека си живеят заедно. Ние без нахална рода се справяме доста по-добре.