На 60 години съм, след два месеца ставам на 61 – не юбилей, не 70 или 80, но за мен този рожден ден е специален. Мечтая да го отпразнувам не с бърза торта и обяд „на крак“, а с истинско, стилно тържество: вечеря с приятели, красиво подредени маси, декорирани столове, обслужване, жива музика – нещо, което да ми напомни колко много съм преживяла и че заслужавам признание и благодарност. Но децата ми не ме разбират. Имам двама пораснали сина, и двамата живеят със семействата си при мен – шумна къща, постоянно движение, бебешки смях и разних разговори, но за мен почти няма спокойствие. Поемам повечето разходи: пенсията ми, спестяванията от покойния ми съпруг и малкият ми бизнес покриват сметки, ремонти, покупки и уж „временни“ помощи. Никога не съм отказвала подкрепа, но сега синовете ми решават вместо мен. Споделих какво ми е на сърцето – празникът, който искам, но те отсекоха: „Излишен разход, майко. По-добре ни дай парите за нещо полезно.“ Говореха ми като на безотговорен човек. Не искат да разберат колко е важно този ден да е различен, само за мен. Думите „Това вече не е за теб“ ме нараниха дълбоко. В главата ми се въртят мисли, които никога не съм казвала – че понякога копнея за тишина у дома, за лично време и пространство, за правото да взимам решения без обяснения. Дори съм мислила да ги помоля да си намерят свой дом – не от лошо, а защото усещам, че вече е време. Но после ме мъчи вина. Страх ме е да не прозвуча егоистично и не искам разправии. Искам просто да знам – наистина ли е грешно да искам празненство за себе си? Да искам понякога домът и парите ми да са наистина мои, а решенията – лично мои? Дайте ми съвет – да настоявам ли за моето, или пак да отстъпя пред желанията на другите?

На шестдесет съм. След два месеца ще стана на шестдесет и една. Знам, не е юбилей не са нито седемдесет, нито осемдесет, но за мен това е важна възраст. Искам да го отпразнувам, и то не с поредната купена в последния момент торта или набързо сготвен обяд ей така, между другото. Представям си истински празник: вечеря на маса с бяла покривка, столове с панделки, някой сервитьор да ме пита дали ще искам още лимонада, нежна музика за фон. Нещо по-така да се почувствам жива, забелязана и истински благодарна за всичко, което животът ми сервира досега.

Но, да не си мислите, че децата ми са съгласни? Ха!

Имам двама сина Калоян и Благой. И двамата се нанесоха при мен, не сами естествено, а заедно с жените си Бистра и Явора, и с децата си, малките бели дяволчета. У дома е като в читалище: крясъци, телевизор, бебешки викове, някой винаги нещо търси, друг се кара. Аз ги обичам, кой не би? Но на тишината вече само снимка мога да видя. Не помня кога последно бях сама. Все към мама върви всичко.

Те уж работят всички, ама накрая сметките все при мен идват. Получавам пенсия, имах късмет с покойния си съпруг Димитър остави ми онова спестовно тефтерче, и още дърпам малко от шивашкото ателие, което поддържам. С мен са парите за ток, вода, ремонти, но и временно подпомагане знаете, от онова временното, което продължава години.

Помагала съм, помагам и няма да спра. Но напоследък ми писна друг да решава кое как се прави.

Като им казах, че искам да празнувам рожден ден, изникнаха коментари в стил: Това са хвърлени на вятъра пари, На тия години що да харчиш за маси, музика и глезотии?, Дай тия средства при нас да ги завъртим, да послужат за нещо полезно. Изглежда съм най-разхайтеният човек с пари в Перник. Викам им: Няма да вземам назаем, мисля за това отдавна. Те не чуха, не тая грижа ги гложди просто не виждат повод аз да празнувам.

И най-накрая единият изтърси:
Мамо, тия работи вече не са за теб.

Това ме бодна повече, отколкото очаквах. Насъбрало ми се е да кажа неща, които дори на златната си рибка не съм признавала: Че искам тишина. Да си направя сутрешното кафе, без някой да ме пита къде са чорапите. Да вляза в празен хол, без трохи и играчки навсякъде. Да решавам неща, без да давам отчет. Даже съм мислила кротко да предложа да си потърсят свое гнездо. Не че ги гоня просто усещам, че ролята на майка-крепост приключи.

Но после идвам на себе си и ме наляга вина. Да не би да съм егоистка? Не искам война заради един празник. Не искам никого да натиря по нощите. Просто се чудя: сгрешила ли съм, че искам да празнувам както АЗ искам? Че искам понякога да съм сама? Че ми пука за това да си ползвам парите и за мен?

Затова ви пиша, че не знам къде се намирам. Да се боря ли, или пак да клекна? Да си направя празненството въпреки всичко, или да кротна и да ям торта на крак? Как мислите имам ли право на тия искания или вече не съм си господарка вкъщи?