Преминавам като през алея от тръни, гола, нося обувки от козина на заек и нито един звук не достига до мен освен бавното капене на воден часовник. На тридесет години се събуждам в град Бургас, където небето често прилича на безкрайна паничка със супа от леща. Все още вярвам, че ножът намушква най-дълбоко не от онези, които гледаш намръщено на площада, а от хора, които вечер са завивали раменете ми с думите: Сестро, докато се върти този свят, ще съм до теб.
Седя със старата си приятелка, Елица Иванова, от осем години тя е като моя собствена дреха, понякога се чудя дали не е мое въображение. Плачем за неща, които после забравяме, смеем се до сутринта, сякаш кучето на съседите лае на вятъра, говорим си за мечти, как един ден ще правим маска от розова вода в къща на брега, докато пием кафе с кафе на зърна, който никой не чисти.
Когато се омъжих за Станимир Христозов, тя първа ме прегърна с думи като целувка от праскова:
Заслужаваш го, той е като кораб, който не потъва. Грижи се за него, докато пие ръце с морето.
Дребните думи ми звучаха искрени, струваха повече от 5 лева, които баба ми криеше в буркан.
Сега обаче се връщам през гръб на времето. Разбирам, че има хора, които просто стоят, докато вятърът не разклати лодката ти. Не ревнувам Елица от Станимир, носех достойнството като брошка на ревера. Вярвах, че ако жената е като стара чешма чиста, няма какво да се притеснява. А ако мъжът ѝ не оставя капка за другите, няма място за съмнения.
Станимир никога не ми беше давал причина за тревога. Влизаше и излизаше от домът ни като лятна буря, тропаше тихичко, пиеше чай от мащерка, гледаше ме с очи, в които се оглеждаше цялото Черноморие.
Всичко се случи като сън под водата тихо, хладно, с малки капки, които не забелязах. Елица идваше вкъщи все по-често, вече не за таратор и баница, а облечена в рокли с бродирани шевици, с обувки, високи като кулата в Созопол. Миризмата ѝ на парфюм напомняше за зимна юлска сутрин в Балчик.
Влизаше, усмихваше се на Станимир първо, сякаш аз съм теплото на стара печка. Подвиква му весело:
Ех, Станимире, май все по-жив ставаш, нали?!
Смея се, уж на шега, но после забелязах как пита неща, които не са нейна работа:
Пак ли работиш до късно, момче? Уморява ли те животът? Грижат ли се за теб?
Тя значи аз, но казано така, все едно съм призрак във фотьойла.
Когато сме тримата, говори така, все едно двамата имат тайно разкопчано палто, в което аз не съм поканена. Станимир не разбира, не мисли лошо, гледа към прозореца, брои чайките.
Но една вечер, докато търся снимка от празник, за да я кача във Viber групата на семейството, в телефона му изскача чат с името Елица. Най-горното съобщение, червено като домат през август:
Кажи ми честно ако не беше женен, щеше ли мен да избереш?
Седя на зеленото канапе, мисля, че е полярна нощ. Сърцето ми бие кухо, като буркан без капак. Влизам в кухнята:
Мога ли да те питам нещо?
Той казва:
Питай, Дара.
Поглеждам го право:
Защо тя ти пише такива неща?
Той се смръщва, като старо прасе.
Какви неща?
Говоря без вик.
Ако не беше женен, щеше ли мен да избереш?
Побледнява като гъба след буря.
Видяла си ми телефона?
Да, случайно. Но такива думи случайни не стават.
Той трепери:
Тя се майтапи.
Смея се тихо:
Това не е майтап, Станимире, това е въпрос, по-остър от зъб на петел.
Той се кълне:
Няма нищо между нас.
Как ѝ отговори?
Мълчи, като котка пред сфинкс.
Какво ѝ каза? питам отново.
Писах ѝ да не се закача.
Покажи ми.
Не е нужно, Дара.
Вземам телефона сама, гледам:
Не ме поставяй в такива ситуации знаеш, че те ценя.
Ценя. Не отричам, не поставям границата.
Разбираш ли как звучат думите ти?
Моля те, не прави драма Тя се чувства сама
Приятелка ми праща на мъжа ми такива неща. Това е унижение!
Ще говоря с нея.
Вярвам му. В град като Бургас вярваш, когато ти е по-топло да вярваш.
На другия ден Елица ми звъни. Гласът ѝ меден, сладко като тиква със захар:
Мила, трябва да се видим, станало е недоразумение.
Седим в кафене на ул. Алеко Константинов. Гледам недоумяващо лицето ѝ, очите невинни като снегорин през август.
Не знам какво си си втълпила казва тя. Просто си писахме. Той ми е приятел.
Но аз ти бях приятелка, Елица.
Ти винаги правиш буря от капка.
Не. Просто видях всичко.
Тя въздъхва със драмата на актриса от малък театър:
Ти имаш проблеми със сигурността
Думи като нож от софийски пазар, удобни само за нея.
Спокойно казвам:
Ако още веднъж преминеш граница в моя дом няма разговори, няма обяснения. Свършва.
Тя се усмихва, както винаги.
Няма да се повтори.
Пак вярвам. Човек вярва, когато вятърът не духа по-силно. Минават две седмици, Елица пише рядко, аз се успокоявам, сякаш купих билет за влак и той тръгна. Но една вечер виждам нещо:
Бяхме на гости при леля Мария, на масата телефонът на Станимир свети. Съобщение от Елица:
Снощи не можах да заспя. Мислех за теб.
Вече не ми е зле. Всичко е ясно. Гледам екрана както се гледа развален часовник: виждаш истината, не време.
Прибираме се вкъщи. Каза затворена врата, тишина на стар фурнир:
Седни.
Какво има, Дара?
Седни.
Слагам телефона пред него.
Прочети.
Лицето му се изменя. Превръща се в лунен камък.
Не е това, което мислиш
Моля те, не ме прави глупава.
Тя пише, аз не отговарям така
Искам да видя целия разговор.
Стиска челюстта, тишина пада.
Това е прекалено
Прекалено е да искам истина?
Става, трепери:
Ти имаш ли ми доверие?!
Ти ми даде причина да нямам.
Тогава без думи само с движение, отваря чата. Виждам мост от съобщения, не всеки ден, но достатъчно, за да става студено в стаята.
Как си, Елице. Мислех за теб. С теб мога да говоря. Тя (пак аз) не ме разбира понякога.
Само едно изречение от него ме смразява:
Понякога мисля какъв щеше да е животът ми, ако първо те бях срещнал.
Нямам въздух, краката ми треперят като тротоар след леден дъжд.
Каза, че ще говориш с нея.
Опитах
Не. Просто чакаше да не разбера.
И после:
Нямаш право да ме караш да избирам.
Поглеждам го дълго:
Вече си избрал. Още когато си пуснал границата отвъд мен.
Плаче. Лицето му вълнува, плаче за нещо загубено.
Аз не крещя, не връщам със сцена. Тръгвам в спалнята, събирам дрехи, тихо, като да премествам облак. Той стои:
Моля те, не си тръгвай
Къде ще идеш?
При майка ми.
Преувеличаваш
Не. Не мога да живея в триъгълник.
Той коленичи, като пред Сена в музей.
Ще я блокирам
Поглеждам го:
Не искам да я блокираш заради мен, а заради себе си, защото си мъж с граници, а ти ги нямаш.
Той мълчи, аз взимам чантата, стоя на вратата и казвам:
Най-лошото не е, че си писал. Лошото е, че ме остави да бъда приятелка на жена, която тихо ме заменяше.
Излизам не защото се отказах от брака, а защото спрях да плувам сама в лодката.
Първа истина, която шепне в ума ми в този сън:
По-добре да боли една истина, отколкото да ме топли една лъжа.
А вие, как бихте постъпили, ако това ви се случи в съня си простихте ли, ако няма физическа изневяра, или за вас и думите са предателство?
