Мразехме я, веднага щом престъпи прага на дома ни.

От самото начало я възненавидихме я, щом тя прекоси прага на нашия дом.
Къдрава, висока, слаба.

Блузата й беше сносна, но ръцете й бяха различни от майчините. Пръстите – по-къси и по-дебели. Държеше ги събрани като ключалка. А краката й бяха по-слабки от майчините, а стъпалата – по-дълги.
Ние с брат ми Бори, той на седем, аз на девет, я гледахме с мълнии в очите.
Дългата Милка – цял километър, а никаква Милка!

Баща ни забеляза пренебрежението и цъмна: „Дръжте се прилично! Какво сте такива невъзпитани?“
„А тя дълго ли ще бъде при нас?“ попита капризно Бори. На него му се прощаваше – малък беше и момче.
„Завинаги“, отвърна баща ни.
Гласът му вече дръпна раздразнено. А ако се ядосва, няма да ни бъде спокойно. По-добре да не го лютяме.

След час Милка се приготви да си тръгва. Обула се и точно когато излизаше, Бори успя да й подреди крачката.
Тя замашка да се изтърве в коридора.

Баща ни се изнерви: „Какво стана?“
„Спънах се за обувките“, отвърна тя, без да погледне Бори.
„Всичко е разхвърляно. Ще ги подредя!“ обеща той с готовност.
И тогава разбрахме – той я обича.
Не успяхме да я изключим от живота си, колкото и да се опитвахме.

Веднъж, когато Милка беше сама с нас без баща ни, на още едно нашло лошо поведение, тя ни каза с равен глас:
„Майка ви почина. Така, за съжаление, става. Сега тя гледа от небето и вижда всичко. Мисля, че не й харесва как се държите. Разбира, че го правите от упорство. Така пазите нейната памет.“

Застигнаха ни думите й.
„Бори, Радка, вие сте добри деца! Така ли се пази споменът за майка си? Човек се утвърждава с добри дела. Не мога да повярвам, че сте винаги такива бодливи като таралежи!“
Постепенно с такива разговори тя изби от нас желанието да се държим зле.

Веднъж й помогнах да разредим пазара. Колко много ме похвали Милка! Просегна ме по гърба.
Да, ръцете й не бяха като на майка ми, но пак беше приятно…
Бори се позавидя.
И той подреди измитите чаши на рафта. Милка и него похвали.
После вечерта на баща ни с ентусиазъм разказа колко сме полезни. Той се зарадва.

Чуждата й природа дълго не ни даваше да й се отпуснем. Искахме вече да я допуснем в сърцата си, но не можехме.
Не е майка, и това беше всичко!

След година вече бяхме забравили как живеехме без нея. А след един случай се влюбихме в Милка без памет, както баща ни.

…В седми клас на Бори му беше тежко. Един нахален момък – Ванчо Ковачев, го тормозеше. Бяха еднакви на ръст, но Ванчо беше по-дръзък.

Семейството на Ковачеви беше цяло, и Ванчо чувстваше защитата на баща си. Той му казваше открито: „Ти си мъж, удряй пръв. Не чакай да те смачкат.“ Така Ванчо избра Бори за своя жертва.

Бори си пазеше мъчението дори от мен, собствената си сестра. Чакаше да мине само. Но такива неща не минават сами. Насилниците стават по-нагли, когато жертвата не се защитава.

Ванчо вече безсрамно удряше Бори. Колкото пъти минеше покрай него, толкова пъти го блъскаше в рамото.

С голям труд успях да изтръгна истината от Бори, когато видях натъртванията по рамената му. Той смяташе, че мъжете не трябва да обременяват сестрите си, дори и по-големите.

Не знаехме, че Милка стои зад вратата и внимателно слуша разговора ни.

Бори ме умоли да не казвам нищо на баща ни, иначе ще стане по-зле.
Моли ме и да не отида да разкъсам лицето на Ванчо, макар че страшно ми се искаше! За брат си щях да убия!
Да казваме на баща ни също не беше удачно – ще се сбие с баща на Ванчо, а оттам до затвора е близко…

Утре беше петък.
Милка, под претекст, че отива на пазар, ни придружи до училището и тайно ме помоли да й покажа Ванчо.
Показах му го. Да знае копелето!

А после стана нещо невероятно.
По време на урока по български език,

Милка се показа в класната стая – спретната, с грижливо подбрана коса и лак за нокти – и с приятен глас помоли Ванчо Ковачев да излезе, защото имала нужда от него.

Учителката разреши, без да усети нищо. И момчето спокойно излезе, мислейки, че Милка е някоя организаторка. Трябваше да вземе карамфили за възлагане на паметника на героите.

Милка го хвана за яката, вдигна го от земята и прошепна:
„Какво искаш от сина ми?“
„От к-кой си-син?“ запъна се той.
„От Бори Стоянов!“

„Н-нищо…“
„И аз искам да е нищо! Защото, ако го докоснеш още веднъж, ако дори го погледнеш, ще те сритам, гад!“
„Леля, пуснете ме“, пропищя Ванчо. „Няма да го правя повече!“
„Марш оттук!“ го постави на място Милка. „И опитай да ми кажеш нещо. Баща ти ще отиде в затвора, защото отглежда малолетник! Разбра ли? На учителката кажи, че съм ти съседката и търся ключа! А след часове ще се извиниш на Бори! Аз ще видя дали го направи…“

Ванчо се вмъкна в класната стая, оправяйки си дрехата. Проблея нещо за съседката.

…Оттогава той повеИ оттогава Ванчо никога повече не погледна Бори накриво, а с годините дори станаха приятели, защото Милка не само ни научи да се защитаваме, но и да прощаваме.

Rate article
Мразехме я, веднага щом престъпи прага на дома ни.