Майка ми винаги заставаше на страната на новият ми баща Васил. Един ден не издържах повече и реших, че е време да сложа точка на цялата тази каша.
Дълго време живеех с майка си Ивана и малката ми сестра Мирела. Баба ни, Гергана, живееше недалеч от нашата къща в Пловдив и често ни навещаше за чай и късчета баница. За баща си вече не мога да се сетя, но за бащата на Мирела Васил, спомените са още прясночни.
В началото той се държеше добре, но след като се установи, някак си избягаха от него нашите съществувания. Васил често вдигаше ръка към мен, а аз плачех тихо, защото не исках да натоварвам Ивана. Накрая тя сама видя с очите си как го прави.
Съществе голямо пререждане между Ивана и него и Васил изчезна за добро от нашия живот. Оттогава бяхме трите майка, сестричка и аз и живеехме щастливо. Гергана често се грижеше за Мирела, докато майка ми работеше. След като завърших гимназия, реших да се запиша в университета в Пловдив, въпреки че мечтаех за чужбина. Не можех да оставя семейството.
Един ден Ивана предложи да продадем двете си къщи нашата и тази на баба и да купим тристаен апартамент, където да живеем всички под един покрив. Съгласихме се, подплатихме с няколко хиляди лева и се преместихме в новото жилище. Аз получих собствена стая, Мирела споделяше с баба си, а Ивана се настани в третата стая. Всички бяха доволни, дори и котката ни, която се нарича Мързи, се намери къде да се навие.
Там Ивана се запозна със съседа си стария Пламен, който беше на същата възраст като нея и вече беше разведен. От този момент той започна да ѝ обръща внимание, а тя цъфти като пролетна роза.
По-късно Ивана донесе у дома брат ми по майка Радослав. Той реши да отдаде своя апартамент под наем. Всичко изглеждаше наред, докато не започна да ни обижда, особено мен. Често имаше разногласия, а Ивана стоеше зад него.
Това ме караше да се чувствам като в капан. Затова реших да се преместя в друг град Варна, за да продължа обучението си. На майка ми не й беше пречка, а дори се усмихна, защото вече не се налагаше да избира между мен и Радослав. Но в сърцето ми остана горчиво чувство: как може да се заменя собственото дете с чужд мъж?
И така, докато морето в Варна шумеше, аз се опитвах да намеря баланс между семейните задължения и собствените си желания, като си спомнях, че понякога най-добрият начин да решиш проблем е просто да се усмихнеш и да кажеш: Е, пък така е животът.






