В сън, който беше твърде странен, да бъде истина, моят съпруг Красимир се възприемаше като център на всичко. Имаше смелостта да ми поставя условия, толкова ужасни, че кръвта ми замръзваше при мисълта за тях. Заяви, че ще се разведе с мен, ако не спра да общувам с дъщеря си Радослава от първия ми брак. Сериозно? Тя е моята кръв, моят живот. И той си мисли, че с някакви заплахи може да я изтрие от сърцето ми? Все още не разбирам как човекът, с когото споделях години, може да стигне до такова нещо.
Всичко започна преди няколко месеца. Красимир винаги е имал силен характер, но аз го смятах за сила, а не за недостатък. Уверен, решителен, обичаше всичко да е по неговия начин. Когато се оженихме, мислех, че ще бъде опора за мен и ще приеме семейството ми. Радослава тогава беше малка, едва пет години. Тя го прие веднага, викаше му „татко Криси“ и аз бях щастлива, че се разбират. Но нещо се промени с времето.
Той започна да се дистанцира от нея. Първо бяха дребни неща – спря да се интересува как е минал денят ѝ в училище, не искаше да си играе с нея както преди. Оправдавах го с умората – работата му е напрегната, често закъсняваше. После обаче започна да се дразни, когато говорех за Радослава. „Отделяш й твърде много време“, изфърля веднъж по време на вечеря. Аз останах без думи. Как може да не й отделям време? Тя живее с баба си, Елисавета Иванова, в съседния град и аз я виждам само през уикендите. Тези срещи са моята възможност да бъда майка й, въпреки разстоянието.
И тогава дойдоха ултиматумите. Преди месец Красимир седна срещу мен в кухнята, кръстоса ръце и с каменен поглед каза: „Не искам да ходиш при Радослава всеки уикенд. Това пречи на нашето семейство.“ Мислех, че съм глуха. На кое семейство пречи? Ние сме само двамата, нямаме деца, а Радослава е част от мен. Опитах се да обясня, че не мога да я изоставя, че тя вече преживя развода на родителите си, че има нужда от любовта ми. Но той само си махна с ръка: „Тя е голяма вече, ще се оправи. Ако не спреш, ще се разведем.“
Стоях като замагьосана. Развод? Защото искам да бъда майка на детето си? Беше толкова абсурдно, че не знаех как да реагирам. Тогава разбрах, че човекът, когото смятах за своя опора, не ме вижда като жена, а като някой, който трябва да се подчинява. Не просто искаше да ограничи връзката ми с Радослава – искаше да контролира живота ми.
Спомних си други моменти. Как критикуваше баба Елисавета, че „прекалено глези“ Радослава. Как се намръщваше, когато ѝ купувах подаръци или плащах занимания. Как веднъж каза, че „миналото трябва да остане в миналото“, намеквайки за първия ми брак и дъщеря ми. Тогава пропуснах това, но сега всичко си пасваше. Той не просто не я приемаше – искаше изобщо да не съществува в нашия живот.
Не знам какво да правя. Част от мен иска да събера багажа си и да си тръгна сега. Не мога да живея с човек, който ми поставя такива условия. Но другата част се страхува. С Красимир сме заедно седем години, имаме общ дом, общи мечти. Вложих толкова много в тази връзка. И как ще обясня на Радослава, че майка й пак е сама? Тя вече пита защо „татко Криси“ не звъни и не идва. Как да кажа, че иска да я забравя?
Баба Елисавета казва, че трябва да защитавам детето си, дори ако означава да загубя съпруга. „Никога няма да си простиш, ако избереш него вместо Радослава“, ми каза по телефона. И тя е права. Радослава не е просто част от миналото ми – тя е сърцето ми, отговорността ми. Помня как я държах в ръце, когато се роди, как се усмихна за първи път, как се научи да ходи. Не мога да я предам заради някой, който я вижда като проблем.
Но Красимир не отстъпва. Наскоро повтори същото, но още по-жестоко: „Избираш или мен, или дъщеря си. Няма да живея с жена, която всеки уикенд бяга към миналото си.“ Мълчах, защото знаех, че всяка дума ще го ядоса още повече. Но в сърцето си вече бях взела решение. Няма да спра да виждам Радослава. Никога. Дори ако това ми струва брака.
Сега мисля как да продължа напред. Може би трябва да се консултирам с адвокат, да разбера какво ме чака при развод. Да потърся по-добра работа, за да съм независима. Дори започнах да търся апартаменти в града, където живее Радослава, за да бъда по-близо до нея. Страшно е, но също така дава надежда. Искам тя да знае, че майка й винаги ще е до нея, каквото и да става.
Красимир сигурно мисли, че заплахите му ще ме накарат да се подчиня. Но той греши. Аз не съм човек, който живее по правилата на другите, особено ако те ме карат да се откажа от най-скъпото. Ще избера Радослава. И ако това означава да започна от нулата, съм готова. За нея. За нас.
