Дневник 12 март 2025г.
Детето ми, Марияна, станала майка твърде рано едва на седемнадесет години. Тя беше още дете с детски очи, мечти за живот, който тепърва започваше. Родила е син, живееше с мен в София, а аз се опитвах да помогна колкото можех задържах я през нощта, кихах малкото, готвих, утешавах. Често обаче каза:
Това не е моят живот. Искам нещо различно.
На деветнадесет години изтекла в чужбина в Германия. Със сигурност викаше, че ще работи, ще изпраща пари и че иска да даде на сина си подобро бъдеще. Обеща, че скоро ще се върне. Мина месец, а телефонният ѝ номер вече не отговаряше.
Оттогава не чух нейния глас. Понякога се натъквах на снимки в социалните мрежи усмихната, на почивка с приятели, изглеждаща щастлива. Но нито едно повикване, нито една лева, нито въпрос Как е той там?.
Взех цялото на рамо. Отгледах момчето сам детска градина, училище, домашни, болести, детски сънища. Той растеше и ме наричаше баба.
Когато навърши десет, Марияна се появи неочаквано. Казваше, че иска да го види. Остана месец, водеше го на разходки, купуваше му дрехи, подаръци, остави малко пари в лева. Вярвах, че този път нещо ще е различно. Но отново изчезна.
Две години тишина. Спряха да се надявам. Не търсих съд, кървави думи, обиди живеех само за него. Когато навърши дванадесет, тя се върна. Твърдеше, че се е завърнала за сина, както че той е куфар, който може да гони, когато иска.
Опитах се да я задържа, но нямаше законови права. Преминах ми повика за съдебно заседание за помирение. Там, докато синът плачеше и молеше да не го отнемат, аз казах:
Вземи го. Аз вече съм свършила своето.
Тя го заведе в Пловдив. Боли ме, но се успокоих. Първо ме виждаше на всеки две седмици, после по-рядко, найнакрая само през ваканциите. Всеки път той шепнеше:
Бабо, това не е моят дом.
Никога не съм казвала зли думи за нея, а само тихо повторях:
Един ден ще разбереш сам.
Този ден настъпи. На осемнадесет години той се завърна. Стоеше ми на прага с куфар, със сълзи в очите, прегърна ме и каза:
Бабо, искам да живея с теб.
Не разплаках се просто го притиснах към себе си и прошепнах:
Този дом винаги ще е твой.
Сега той е възрастен, учи се, мечтае, изгражда свой живот. Майка му живее далеч и той не я търси. Казва, че не е ядосан просто нямат за какво да говорят.
А аз изпитвам спокойствие. Защото изпълних дълга си. Защото любовта, която дадох, се завърна при мен.
Урок: истинското родителско щастие е в това да отдаваш без очаквания и да приемеш всичко, което животът ти предлага.






