Родителите ми никога не ми дадоха подкрепата, от която имах нужда, но приятелите ми бяха до мен във всички трудности. Макар да казват, че семейството е завинаги, при мен не беше така. Моите приятели ми помагаха и ме насърчаваха точно когато съм имала най-голяма нужда.
Приятелствата ни започнаха още в училище в София, където група момчета и момичета станахме близки. Когато споделих, че искам да ходя на курсове по рисуване, родителите ми категорично отказаха да дадат пари за уроците. Но приятелите ми се оказаха истински благородни събраха ми пособия за рисуване, а един от тях, Николай, помоли своята сестра Виктория, талантлив дизайнер, да ми дава уроци безплатно. Когато завършвах 12-ти клас, родителите ми изглеждаха незаинтересовани и не желаеха да харчат за бала ми, но приятелите ми подсигуриха почасова работа, за да финансират събитието, помогнаха с ушиването на роклята, с грима, прическата с всичко необходимо.
Когато реших да сменя университета си и да уча в Пловдив, родителите ми отново се противопоставиха. Поставиха ми ултиматум или уча там, където те искат, или си плащам сама. За щастие, приятелите ми бяха непоколебими до мен. Живях при тях известно време, помагаха ми с всичко, за да мога аз да спестявам пари за обучението си.
През живота ми приятелите ми са се доказали многократно помагаха ми с изплащането на апартамента, събираха се, за да реновират жилището ми и се грижеха за мен, докато бях болна. За разлика от тях, родителите ми и брат ми не направиха нищо, за да ми помогнат в подобни моменти. Въпреки приказките, че семейството трябва да е твоята истинска сила, аз не съм разговаряла със своите роднини вече четири години. Оказа се, че семейството не винаги са хората, с които си свързан по кръв, а онези, които са до теб в трудните дни. Истинското ми семейство са шестима четири приятели от училище и двама от университета. Благодарна съм, че ги имам, защото научих: понякога съдбата ни дава второ семейство и то е избрано със сърце, не с родословие.
