Помислих си, че съм се омъжила… Докато Емилия плащаше пазаруването, Борислав стоеше настрана. А когато тя започна да пакетира покупките, той излезе напълно навън. Емилия излезе от магазина и се приближи до Борислав, който пушеше по това време.
— Бори, вземи чантите, — помоли го Емилия, подавайки на мъжа си два големи пакета с храна.
Борислав я погледна така, сякаш го принуждават да извърши нещо незаконно и учудено попита:
— А ти що?
Емилия се обърка, не знаеше какво да отговори на този въпрос. Какво значи „ти що“ и защо беше зададен? Обикновено мъжът винаги оказва физическа помощ. Да и не беше правилно жената да тащи тежки торби, докато мъжът се щури отстрани.
— Бори, тежки са, — отвърна Емилия.
— И какво? — продължи да се съпротивлява Борислав.
Видеше, че Емилия започва да се ядосва, но принципно не желаеше да вдига торбите. Бързо тръгна напред, знаейки, че тя няма да го настигне. „Какво значи „вземи чантите“! Аз съм си мъж! И аз решавам дали да ги нося или не! Нищо, нека сама ги донесе, няма да поемне!“ — разсъждаваше Борислав. Настроението му днес беше да я постави в рамките.
— Бори, къде отиваш? Вземи чантите! — извика му вслед Емилия, почти плачейки.
Торбите наистина бяха тежки. Борислав знаеше това — той сам беше натрупал стоките в количката. До вкъщи беше близо, минути пеша пет. Но когато носиш тежко, пътят се привижда безкраен.
Емилия вървеше към дома си едва не плачейки. Надяваше се, че Борислав се шегува и ще се върне за нея. Но не, виждаше го да се отдалечава все повече. Имаше желание да изхвърли торбите, но в някакъв замай съвзеваше ги.
Стигнала пред входа, седна на пейката, без сили да продължи. Искаше и да плаче от обида и умора, но сдържа сълзите — неприлично е да се плаче навън. Нито пък можеше да преглътне случилото се — той не само я обиди, но и я унизи с отношението си. А докато беше внимателен преди сватбата… И да не беше разбрал, но разбираше! И постъпи осъзнато.
— Здравей, Емилийко! — гласът на съседката я изтръгна от мислите.
— Здравейте, Баба Марийо, — отговори й Емилия.
Баба Мария, она же Мария Иванова, живееше един етаж по-долу и беше приятелка с бабата на Емилия, докато беше жива. Емилия я познаваше от дете и я беше приемала като втора баба. А след смъртта на баба си, когато Емилия се сблъска с първите житейски трудности, тя винаги й помагаше. Наистина нямаше кой друг — майка й живеше в друг град със съпруга си и други деца, а баща си не помнеше. Затова единственият близък човек винаги беше баба й. А сега баба Мария.
Емилия без колебание реши да даде всички тези стоки на баба Мария. Нека не ги е носила напразно. Пенсията на Мария Иванова беше малка и Емилия често й печеше различни лакомства.
— Хайде, бабо, ще ви заведа до апартамента, — каза Емилия, отново вдигайки тежките чанти.
Като се качи в апартамента на баба Мария, Емилия остави торбите при нея, като каза че всичко е за нея. Виждайки в чантата паламид, консервирана старица, консервирани праскови и други деликатеси, които обичаше но не си позволяваше, баба Мария се разчувства толкова, че на Емилия й беше неудобно, че рядко посреща съседката си. Целунаха се сбогом и Емилия се качи към себе си.
Тъкмо влезе в апартамента, мъжът излезе да я посрещне от кухнята, вече дъвчейки нещо.
— А пакетите къде са? — питаше го, сякаш нищо не се беше случило.
— Кои пакети? — попита му в същия тон Емилия. — Тези, които ти ми помогна да донеса?
— Ох, стига ти вече! — опита се да й се позаиграва. — Обидила се, що ли?
— Не, — отговори му спокойно Емилия. — Просто си направих изводите.
Борислав се нащрекна. Очакваше вик, скандал, сълзи и обида, а тук такова спокойствие, че и на него му стана неспокойно.
— И какви изводи
Емилия му посочи, че изводът ѝ беше ясен – нямаше мъж в този дом, само глупак, и затова го изрита зад вратата.
Мислех, че открих любовта…
