Марин се прибра в панелката си в Люлин. Навън духаше река Витоша от облаци, а в апартамента го посрещна само тишината, която се разливаше като студено мляко из стаите. Изненада го липсата на жена му Вяра, и на малкия им едногодишен син, Божидар. Сърцето му затуптя трескаво, сякаш някой тропаше на стара дървена врата.
Без да мисли, Марин се втурна към съседката, леля Пенка от отсрещния вход, за да попита къде е Вяра. Изведнъж, точно когато почука на вратата ѝ, тя се появи на прага държеше малкото Божидарче, сякаш носеше внезапно съзрял дюля.
Леля Пенка му даде сина и каза, че Вяра излязла по неотложна работа, поверявайки детето на нея. Марин сбърчи чело. Върна се у дома, чувствайки се като герой в сън, в който нищо не е на мястото си.
Той можеше да се грижи за детето, но не спираше да се чуди какво би могло да изгони жена му така внезапно, като северен вятър от Родопите. Въпреки всичко, бе благодарен, че му е оставила тава мусака в микровълновата, миришеща на топло сирене.
Минаваше време половин час, час, два, пет а тревогата на Марин се раздуваше като балон. Непрестанно пробваше да звъни на Вяра, но тя не вдигаше. Часовете се протягаха като котка по перваза, а той слагаше Божидар да спи, устремен към невидимата фигура на жена си.
Най-после телефонът иззвъня звукът беше като камбана ранна сутрин в софийски двор. Марин, с треперещи ръце, грабна слушалката и започна да пита къде е, какво става, как е прекарала деня. Но гласът на Вяра беше отдалечен, неуловим все едно говореше през завеса от дъжд. Тя избягваше всякакви отговори, а накрая просто каза, че няма да се върне вече, че е решила да остави Божидар при него завинаги.
Светът на Марин се преобърна, все едно върху него се изсипа варел със студена вода от Искъра. Стоеше, притиснал слушалката до ухото си, с надежда, че това е кошмар, но с всяка дума осъзнаваше, че реалността му се изплъзва. Остана сам насред разтегнатия, сънлив панелен свят, трябваше да се научи да бъде едновременно майка и баща на Божидар, сякаш сънуваше живот, в който всички роли са негови.
