Милен се прибра вкъщи в късния следобед. Още с влизането му в апартамента го обзе странно усещане тишината тежеше прекалено много, а малкият му син Станимир липсваше. Обзе го тревога. Къде ли е Ирина, съпругата му, и защо са си тръгнали без дума?
С твърдо решителност, Милен затвори вратата, нахлузи обувките си обратно и тръгна към съседката, леля Гинка, чиято врата беше винаги леко открехната, сякаш чакаше гости. Още щом стигна до площадката, леля Гинка отвори и излезе на прага, държейки в ръце усмихнатия Станимир.
Обясни, че Ирина била много разтревожена, оставила момченцето, и без много приказки излязла по спешна работа.
Въпреки че Милен знаеше как да се грижи за бебето, мисълта за внезапното изчезване на Ирина не даваше мира на душата му. Благодарен поне, че жена му беше оставила храна в микровълновата и малко плодове на плота, Милен се опита да запази спокойствие.
Минаваше време половин час, час, два, после пет. Притеснението на Милен се изостряше. Телефонът му прегряваше от обаждания, но Ирина не вдигаше. Минутите се точеха като векове. Имаше моменти, в които той просто стоеше пред прозореца и се опитваше да си спомни последните неща, които са си казали.
Когато най-накрая успя да приспи Станимир, Милен седна до люлката, гледайки през затъмнения прозорец. Тогава телефонът иззвъня, изпълвавайки стаята с рокот.
Треперейки, Милен грабна слушалката. В гласа му се усещаше напрежение, когато засипа Ирина с въпроси къде е, какво се е случило, защо не се прибира. Но тя тихо и студено отговори, че не възнамерява да се връща вкъщи и че от днес нататък синът ще остане изцяло в грижите на Милен.
Ударът на тези думи разтърси Милен той стисна силно телефона, отчаян, вярвайки че това е някаква зла шега. В ума му се преплитаха страх, болка и сянката на самотата. Но съдбата го изправи пред непосилната отговорност да бъде едновременно майка и баща за Станимир, да се пребори с бурята в душата си и да посрещне новия си живот лице в лице, сам, без Ирина.
