Мама, тате, здравейте, помолихте ни да дойдем, какво стана? Марийка със съпруга си Тошко просто нахлуха в апартамента на родителите си.
Всъщност всичко започна много отдавна. Мама беше болна, имаше тежко заболяване, втора стадия
Мама мина през химиотерапия, после лъчетерапия. Влезе в ремисия и косата й вече беше започнала да отраства. Но изглеждаше, че спокойствието е преждевременно състоянието й отново се влошаваше.
Марийке, Тошко, добър вечер, влизайте мама беше бледа, тънка като момиченце.
Деца, елате, седнете. Имаме необичайна молба към вас, чуйте майка си бащата изглеждаше объркан.
Марийка и Тошко седнаха на дивана и нетърпеливо погледнаха майка си. Иванка въздъхна, огледа се към съпруга си Любен, сякаш търсеше подкрепа.
Марийке, Тошко, не се учудвайте, но искам да ви помоля за нещо много странно. В общност Молим ви се.
Осиновете момченце за нас, моля! На нас няма да ни позволят заради възрастта и други причини.
Настъпи мълчание.
Първа се съвзе дъщерята:
Мамо, сигурно ще се изненадаш, но ние отдавна мислехме за това, просто не смеехме да го кажем. Искаме момче, а вече имаме две момиченца вашите внучки.
Няма гаранция, че третото дете ще е момче. Но не само това здравето вече не е същото.
Марийка беше с цезарово сечение. Лекарите не препоръчват да ражда повече. Мислехме да вземем момченце от дом за деца.
Да го вземем в семейството си, малкото ни синче. И изведнъж ти, мамо, говориш същото. Откъде ти дойде тази мисъл?
Марийке, дори не знам откъде да започна Иванка прекара трепереща ръка по късата си, наново отрастваща коса. Работата е там, че отново ми става зле.
А тук ме посети приятелката ми, леля Станка от старата ми работа, помниш ли я? Имаше родинка над окото, почти го затваряше.
Уплашиха я, че трябва да я махнат, че може да се превърне в нещо лошо. А тя дойде при мен няма вече родинка, изглежда страхотно.
Отишла е при баба Рада в село, тя й направила врачка. И сега Станка ме моли да отидем при баба Рада! Хората идват при нея от цялата страна, помогнала е на много хора. Помислих си какво губя? И отидохме.
Марийка и Тошко слушаха с дъх заспрян, но не разбираха накъде бие.
И така, деца продължи Иванка, баба Рада веднага ми зададе странен въпрос: Имаш ли син?
Като разбра, че имам само дъщеря Марийка и две внучки Милка и Славка, баба Рада настоятелно попита: А преди дъщеря ти какво беше?
Изненадах се, защото никой освен нас не знаеше, че преди Марийка имах спонтанен аборт в късен срок. Трябваше да е момче, първородно, преди тебе, Марийке.
Но не оцеля Иванка нервно скубеше ръба на тениската си.
И какво след това? Марийка гледаше майка си с широко отворени очи.
А след това баба Рада ми каза: Осинови момче. Обърна се и си тръгна. Аз заплаках, сякаш бях виновна, че не успях да спася първия си син.
И сега трябва да дам топлина и любов на друго дете, сякаш да възстановя нарушената равновесие.
И знаеш ли, после осъзнах наистина го искам. Можем да дадем на детето всичко, от което се нуждае!
И не само заради здравето ми. Просто осъзнах желанието си да спася поне един малък живот от самота и сирачество. Разбирате ли ме?
Мамо, разбирам те и напълно те подкрепям! Марийка се хвърли в прегръдките на майка си със сълзи. Да го направим!
Марийка и Тошко предварително се разбраха с ръководството на детския дом, че искат да осиновят момченце. И ги поканиха да видят децата.
Иванка и Любен, разбира се, отидоха с тях. В детската стая на килима седяха и играеха малки деца на около три години.
Мамо, виж това русо момченце, прилича на теб, колко старателно си сглобява пирамидката Марийка шепнеше, сочейки към едно детенце.
Иванка го погледна и то й хареса. Но тогава от ъгъла на стаята се чу тих глас.
Иванка се обърна в ъгъла стоеше по-голямо момче с тъжни очи. Шептеше нещо едва доловимо.
Казваш ли ни нещо? Говори по-силно помоли се Иванка.
Момчето направи крачка напред и повтори: Лельо, моля ви, вземете ме, обещавам, няма да съжалявате. Вземете ме
Марийка и Тошко бързо изпълниха документите и осиновиха Борислав. Милка и Славка бяха горди, че имат вече братче.
Борислав бързо свикна и започна да нарича Марийка и Тошко мамо и татко. Често посещаваше баба Иванка и дядо Любен, защото живееха наблизо.
Иванка той наричаше странно не бабо, а мама Ива. Самотно така й се беше нарекъл. А тя, с дъх заспрян, го гледаше и й се струваше, че това наистина е синът й, този, който тогава не оцеля.
Лекарите настояха Иванка да започне ново лечение, но то не помагаше състоянието й се влошаваше.
Борислав й гледаше в очите, гладеше късата й коса.
Мама Ива, защо си болна? Искам да оздравееш!
Не знам, Бориславе, така е, но ще се опитам Иванка обичаше как я наричаше мама Ива.
Любен говори с лекаря, който настоя за операция.
Какви са шансовете? попита Любен.
Лека






