Мамо, подари ми усмивка Когато комшийките идваха у нас и молеха майка ми да запее българска народна песен, аз, Арина, се чувствах неудобно. – Ани, запей, гласът ти е красив, а как хубаво танцуваш – майка ми надиграваше хора, а комшийките се захващаха с нея и всички заедно весело се въртяха в двора. Тогава с родителите и малкия ми брат Антон живеехме в собствения си дом в едно българско село. Майка ми беше весела, сърдечна жена и като си тръгнеха гостите, казваше: – Пак елате, хубаво си поприказвахме и потанцувахме – а те обещаваха да дойдат пак. Не разбирах защо усещах срам, че мама пее и танцува – бях в пети клас, а веднъж ѝ казах: – Мамо, моля те, не пе, не танцувай… Срам ме е – но дори не знаех защо така чувствам. Дори сега, като възрастна и майка, не мога да си обясня това. Но мама ми отговаряше: – Не се срамувай, Ариша, радвай се, когато пея – няма цял живот да пея и танцувам, сега съм още млада… Тогава не разбирах, че животът понякога е тежък. В шести клас, а Антон – във втори, баща ни си събра багажа и ни напусна завинаги. Никога не разбрах какво се случи между мама и татко. Познах истината вече по-късно, като попитах майка си: – Мамо, защо татко ни остави? – Ще разбереш, когато пораснеш – ми отговори тя. Тогава Анна, моята майка, просто не можеше да ми каже как е заварила баща ми в нашия дом с друга жена – Вера, от близката улица, докато ние с Антон бяхме на училище. След случката вечерта имаше голям скандал, но ние нищо не чухме. Мама събра нещата на татко и му каза: – Вземи си багажа и си отивай! Никога няма да ти простя предателството. Иван, баща ми, опита да я умолява, но тя излезе навън със скръб. – Ще преживеем някак с децата… – казваше си, а сълзите ѝ не пресъхваха. Така и не му прости. Останахме тримата – тя, аз и Антон. Беше трудно – работеше на две места. Денем чистеше, нощем работеше в хлебозавода. Умората и тежестта угасиха усмивката ѝ. Контактът ни с баща ни не прекъсна – че живееше само на четири къщи разстояние, а с Вера имаха син, който беше съученик на Антон. Мама никога не ни забраняваше да се виждаме с татко, а когато довеждахме и пастрока си вкъщи, тя дори и него наглеждаше, обгрижваше – добро сърце имаше, но усмивка повече не й видях. Разказвах и весели случки от училище, тя само тихо отговаряше: – Да, ясно… Понякога я намирах да гледа през прозореца, замислена, или я чувах да плаче нощем. По-късно разбрах, че беше съсипана от умора, грижи, и липсващи витамини, но винаги се грижеше за нас – дрехите ни чисти и подредени. Често ѝ казвах: – Мамо, усмихни се, отдавна не съм те виждала да се усмихваш… Майка ми ни обичаше, макар че рядко показваше обичта си с прегръдки, но готвеше вкусно, домът ни беше подреден, аз усещах любовта й най-много когато ме решеше и галеше по главата, тъжна, принизена от всички тегоби. Заради мъката започна рано да си губи зъбите, но така и не си купи нови. Като завърших училище, не мислех да уча по-нататък – не исках да оставя мама сама. Работех като продавачка наблизо, опитвах се да помагам, а Антон бързо растеше и му трябваха нови дрехи. Веднъж при мен в магазина дойде Михаил – не беше местен, живееше в село на осем километра. Хареса ме, беше девет години по-голям. – Как се казваш, хубавице? Новачка ли си? – пита, а аз отговорих: – Арина се казвам, не съм ви виждала преди. – Аз съм Михаил, от съседното село. Така се запознахме, Михаил започна да ме взема с колата си вечер, излизахме на разходки, води ме и у тях да се запозная с болната му майка – бившата му жена се беше изнесла в града, не искаше да се грижи за свекърва. Михаил живееше широко – отрупваше масата с месо, сметана, лакомства; уютно му беше вкъщи. Предложи ми да се оженим и само попита – ще се грижа за мама, ама ще ти помагам. Аз се зарадвах, макар да ми беше трудно да покажа радостта си – имах опит с грижи за близък човек. Приех. Скоро се оженихме, преместих се при Михаил, а брат ми учеше в града. С Михаил заживях истински щастливо. Родихме двама сина един след друг, след две години почина и свекървата, а къщата и нивата ни бяха големи – делничните грижи бяха много, аз не работех, но Михаил беше разбран и щедър. – Арина, не се напъвай с тежките кофи. Ти гледай да доиш кравата, кокошките и патките да нахраниш, а прасетата аз ще се грижа. И често настояваше да занесем продукти от дома си на мама – месо, мляко, сметана. Мама приемаше, но така и не се усмихваше – дори насреща на внуците беше тиха, сериозна. Често ходех при нея, опитвах се да върна радостта ѝ. – Ариша, все мисля – може би трябва да идеш на църква да поискаш съвет – предложи Михаил. Отидох, свещеникът каза: – Моли се мама ти да срещне добър човек; Бог ще помогне. Един ден мама ме помоли да ѝ заема пари – щяла да си сложи зъби. Аз с готовност ѝ дадох, без да се пазаря, но тя настоя да върне. Скоро по семейни дела Михаил помогна на своя чичо Кольо да се нанесе в нова къща в селото. Чичо често се отбиваше при нас, но един ден сподели: – Каня ви на гости – намерих първата си любов от ученическите години. Утре я докарвам, другиден идвайте! В уговорения ден влизам… и не мога да повярвам на очите си – пред мен стои мама, тази мама, която отдавна не се беше усмихвала, но сега светеше цялата, засмяна и млада! Тя и чичо Кольо се бяха намерили отново и това я изпълни с живот. – Мамо! Много се радвам… Защо не каза? – Не исках да казвам, ако не се получи… Чичо Кольо също се усмихна: – Боях се, че майка ти ще се откаже… А сега сме щастливи. Михаил и аз бяхме истински щастливи, че мама отново намери усмивката си – обич, топлина и радост се върнаха в дома ни. Благодаря за прочита, подкрепата и че сте част от моята история. Пожелавам ви щастие в живота!

Мамо, усмихни се

Мария никога не харесваше, когато съседките им идваха у дома и молеха майка ѝ да изпее някоя песен.

Ей, Недке, изпей нещо, имаш хубав глас! А и как хубаво танцуваш започваше майка ѝ, съседките пригласяха, понякога всички заедно танцуваха на двора.

По онова време Мария живееше със семейството си в едно българско село, в собствена къща. Имаше и по-малък брат Пламен. Майка им беше весела и дружелюбна жена, а щом гостите си тръгнеха, казваше:

Елате пак, много хубаво си прекарахме! съседките обещаваха.

Мария не можеше да си обясни защо не ѝ харесва, че майка ѝ пее и танцува даже се срамуваше. Беше пети клас и веднъж ѝ каза:

Мамо, не пей и не танцувай пред другите неудобно ми е.

Дори и днес, като възрастна жена и сама майка, не може да си обясни напълно защо е чувствала така. Но Недка ѝ отвърна:

Марийо, не се срамувай, когато пея трябва да се радваш. Няма вечно да пея и танцувам, сега съм млада още…

Тогава Мария изобщо не се е замисляла не винаги животът е весел.

Когато беше шести клас, а брат ѝ Пламен беше втори, баща им напусна семейството. Събра си багажа и си тръгна от къщата завинаги. Мария не знаеше какво се е случило между родители ѝ. Едва като порасна, попита майка си:

Мамо, защо татко си тръгна?

Ще разбереш, като пораснеш отвърна Недка.

Тогава не можеше да ѝ разкаже, че е хванала мъжа си в дома им с друга жена Гина, която живееше наблизо. Мария и Пламен бяха на училище, а майка им случайно се върна от работа забравила портмонето. Вратата не беше заключена, а беше едва единайсет часа. Влязла вътре и заварила неприятната гледка в спалнята. Иван и Гина я погледнали хем с усмивка, хем с изненада сякаш да я питат защо се е прибрала…

Вечерта, когато Иван се върнал, избухнал скандал. Децата били на двор и нищо не разбрали.

Взимай си нещата, събрала съм ги в спалнята махай се. Никога няма да ти простя предателството казала Недка.

Иван пробвал да поговори:

Недке, дяволът ме е излъгал… Хайде да забравим, децата са малки…

Казах си тръгвай! излезла във вътрешния двор.

Иван напуснал, а Недка останала да гледа от ъгъла, вече решена никога да не го види беше твърде наранена.

Ще се оправя с децата, каквото и да става мислеше тя, а сълзите ѝ течаха. Никога няма да простя.

Не прости. Остана сама с децата. Разбираше, че ще е трудно, но колко ще е трудно осъзна едва по-късно. Работеше на две места: денем миеше стълбища, а нощем в хлебарница. Почти не спеше, а усмивката ѝ се стопи.

Макар Иван да напусна, Мария и Пламен разговаряха с баща си той живееше само на четири къщи от тях. Гина имаше син, връстник на Пламен, двамата учеха в един клас. Недка не забраняваше на децата да виждат баща си ходеха на гости, играеха с другото момче, но винаги ядяха вкъщи Гина не ги канеше на масата. Но и понякога синът на Гина идваше с Мария и Пламен у тях, а съседите гледаха с почуда. Недка ги хранеше всички, не се сърдеше на заварения си син. След раздялата Мария никога повече не видя майка си усмихната. Доброта и грижа имаше ги, но се беше затворила в себе си.

Понякога Мария, връщайки се от училище, много искаше майка ѝ да поговори с нея, затова ѝ разказваше разни истории:

Мамо, представи си Генчо довел коте в час, то мяука, а учителката не разбира от къде идва… Даже го наказа, мислейки, че е той. После разбра, че е котето изгони го от час, вика и майка му в училището.

Ясно… каза само майка ѝ.

Мария виждаше, че вече нищо не радва майка ѝ. А често и чуваше как плаче нощем, гледайки през прозореца в тъмнината. След като Мария порасна, осъзна много неща.

Явно много е била уморена работеше на две места, не спеше. И може би не ѝ достигаха витамини… А винаги се грижеше за нас с Пламен. Винаги бяхме чисти, дрехите изпрани и изгладени често си спомняше Мария.

А тогава само казваше:

Мамо, усмихни се! Отдавна не съм виждала твоята усмивка…

Недка обичаше децата си, макар да не беше ласкава, рядко ги прегръщаше, но винаги ги хвалеше, ако се представяха добре в училище и не ѝ създаваха грижи. Хранеше ги вкусно, умееше да готви, а в дома винаги беше подредено.

Мария усещаше майчината любов, докато майка ѝ сплиташе косата ѝ тогава я галеше по главата, с тъга, с отпуснати рамена. Недка рано започна да губи зъбите си, вадеше ги, но не ги заменяше.

След училище Мария изобщо не помисли да учи другаде не искаше да оставя майка си сама, разбираше, че ако тръгне да следва, ще им трябват много пари. Започна работа като продавачка в близкия магазин, стараеше се да помага на майка си, а Пламен растеше, нуждаеше се от нови дрехи и обувки.

Един ден в магазина дойде един млад мъж Димитър. Не беше от тяхното село, а от съседното.

Как се казваш, хубавице? усмихна се той. Ново лице си, не съм те виждал преди, а често минавам.

Мария. И аз не съм ви виждала дотук.

От село съм, на осем километра. Аз съм Димитър.

Така се запознаха. Димитър често започна да идва с колата си след работа, да я изпраща, да я води да се разходят. Дори я заведе у тях в селото. Живееше с майка си, тя боледуваше тежко, жена му го беше напуснала, заминала в града с дъщеря им не искала да гледа свекървата.

Димитър имаше голямо стопанство и хубава къща. Гощаваше Мария с домашно месо, сладкиши, сметана. Хареса ѝ у тях. Майка му лежеше сама в стаята си.

Мария, нека се оженим предложи ѝ веднъж той. Много ме радваш. Само да си знаеш за майка ми трябва да се грижиш, ще ти помагам.

Мария си замълча, зарадва се, макар душата ѝ да го скри. За нея не беше никакво затруднение да се погрижи за болна. Димитър чакаше с напрежение,

Да се съглася, поне ще имам домашна сметана и месо! помисли си тя, а на глас рече:

Добре, съгласна съм! Димитър много се зарадва.

Марийо, много се радвам, обичам те! Съмнявах се, че млада като теб ще се съгласиш да се омъжиш за мен по-възрастен и разведен. Обещавам, никога няма да те обидя.

Той работеше и помагаше в домакинството. След сватбата Мария се премести при Димитър. Честно казано, вече и не ѝ се живееше у майка ѝ. Пламен беше пораснал, учеше в техникум в града връщаше се само за празници и ваканции.

Измина време. Мария намери щастието с мъжа си. Родиха им се двама синове един след друг. Тя не работеше в къщи имаше достатъчно задачи, а и свекървата почина две години след като се събраха. Стопанството беше голямо, изискваше ежедневна грижа. Димитър работеше, всичко тежко вършеше сам, дори ѝ забраняваше да вдига тежко:

Остави кофи и чували на мен, твоя работа е да издоиш кравата и нахраниш кокошките и патките, прасетата за мен.

Мария знаеше, че съпругът ѝ я обича истински и децата си слага над всичко. Макар с майка си никога да не са имали голямо стопанство, тя научи всичко и се справяше добре. Димитър беше щедър съпруг.

Мария, хайде да занесем на майка ти месо, сметана, домашно мляко. Тя все купува, а ние си имаме свое!

Недка приемаше с благодарност, но не се усмихваше. Дори когато общуваше с внуците, беше сериозна. Мария я посещаваше често, болеше я, че не знае как да върне усмивката ѝ.

Марийо, нека идем при свещеника в църквата ще даде съвет. предложи Димитър, и тя се хвана за тази мисъл.

Свещеникът обеща да се моли за Недка и каза:

Помоли се на Бог да срещне твоята майка с добър човек. Мария се молеше с надежда.

После един ден Недка помоли дъщеря си:

Дъще, би ли ми услужила с малко пари? Реших да си сложа нови зъби.

Олеле, мамо, аз ще ти платя всичко! зарадва се Мария, но знаеше, че майка ѝ няма да приеме. Даде ѝ нужното, но Недка искаше да ѝ върне парите.

Измина малко време, Мария не беше ходила при майка си, но говореха по телефона. Димитър беше много зает помагаше на чичо си Кольо, който се местеше от града в селото. Беше се разделил с жена си, децата пораснали и жена му го изгонила. Димитър помагаше с документите за новата къща.

Понякога Димитър отскачаше до чичо си, а Мария понякога ходеше с него. Но веднъж, като се върна вкъщи, мъжът ѝ каза:

Знаеш ли, струва ми се, че чичо Кольо иска да се жени. Онзи ден го чух да говори по телефона… По разговора познах.

Добре, прави подкрепи го Мария. Човек е, не може сам хубава къща има, стопанка трябва!

Не след дълго сам Кольо дойде.

Искам да ви поканя на гости! Срещнах първата си любов, заедно учихме като деца. Утре ще я преместя тук. Елате другиден!

На другия ден Мария и Димитър отидоха у тях с подаръци. Мария като влезе, не можа да повярва на очите си майка ѝ стоеше пред нея, леко засрамена, но усмихната. Видя я променена, по-жизнена от всякога.

Мамо! Много се радвам! Но защо нищо не ни каза?

Не исках предварително да казвам… ако не се получи?

Чичо Кольо, ти защо мълча?

Ами, страх ме беше, че Недка ще се откаже. А сега сме щастливи!

Мария и Димитър много се зарадваха Недка и Кольо най-сетне намериха щастие. Недка светеше и непрекъснато се усмихваше.

Животът винаги дава нови шансове щастието може да се върне, когато най-малко го очакваш. Понякога е достатъчно просто да повярваш и да простиш на миналото, за да срещнеш утрешната си усмивка.

Rate article
Мамо, подари ми усмивка Когато комшийките идваха у нас и молеха майка ми да запее българска народна песен, аз, Арина, се чувствах неудобно. – Ани, запей, гласът ти е красив, а как хубаво танцуваш – майка ми надиграваше хора, а комшийките се захващаха с нея и всички заедно весело се въртяха в двора. Тогава с родителите и малкия ми брат Антон живеехме в собствения си дом в едно българско село. Майка ми беше весела, сърдечна жена и като си тръгнеха гостите, казваше: – Пак елате, хубаво си поприказвахме и потанцувахме – а те обещаваха да дойдат пак. Не разбирах защо усещах срам, че мама пее и танцува – бях в пети клас, а веднъж ѝ казах: – Мамо, моля те, не пе, не танцувай… Срам ме е – но дори не знаех защо така чувствам. Дори сега, като възрастна и майка, не мога да си обясня това. Но мама ми отговаряше: – Не се срамувай, Ариша, радвай се, когато пея – няма цял живот да пея и танцувам, сега съм още млада… Тогава не разбирах, че животът понякога е тежък. В шести клас, а Антон – във втори, баща ни си събра багажа и ни напусна завинаги. Никога не разбрах какво се случи между мама и татко. Познах истината вече по-късно, като попитах майка си: – Мамо, защо татко ни остави? – Ще разбереш, когато пораснеш – ми отговори тя. Тогава Анна, моята майка, просто не можеше да ми каже как е заварила баща ми в нашия дом с друга жена – Вера, от близката улица, докато ние с Антон бяхме на училище. След случката вечерта имаше голям скандал, но ние нищо не чухме. Мама събра нещата на татко и му каза: – Вземи си багажа и си отивай! Никога няма да ти простя предателството. Иван, баща ми, опита да я умолява, но тя излезе навън със скръб. – Ще преживеем някак с децата… – казваше си, а сълзите ѝ не пресъхваха. Така и не му прости. Останахме тримата – тя, аз и Антон. Беше трудно – работеше на две места. Денем чистеше, нощем работеше в хлебозавода. Умората и тежестта угасиха усмивката ѝ. Контактът ни с баща ни не прекъсна – че живееше само на четири къщи разстояние, а с Вера имаха син, който беше съученик на Антон. Мама никога не ни забраняваше да се виждаме с татко, а когато довеждахме и пастрока си вкъщи, тя дори и него наглеждаше, обгрижваше – добро сърце имаше, но усмивка повече не й видях. Разказвах и весели случки от училище, тя само тихо отговаряше: – Да, ясно… Понякога я намирах да гледа през прозореца, замислена, или я чувах да плаче нощем. По-късно разбрах, че беше съсипана от умора, грижи, и липсващи витамини, но винаги се грижеше за нас – дрехите ни чисти и подредени. Често ѝ казвах: – Мамо, усмихни се, отдавна не съм те виждала да се усмихваш… Майка ми ни обичаше, макар че рядко показваше обичта си с прегръдки, но готвеше вкусно, домът ни беше подреден, аз усещах любовта й най-много когато ме решеше и галеше по главата, тъжна, принизена от всички тегоби. Заради мъката започна рано да си губи зъбите, но така и не си купи нови. Като завърших училище, не мислех да уча по-нататък – не исках да оставя мама сама. Работех като продавачка наблизо, опитвах се да помагам, а Антон бързо растеше и му трябваха нови дрехи. Веднъж при мен в магазина дойде Михаил – не беше местен, живееше в село на осем километра. Хареса ме, беше девет години по-голям. – Как се казваш, хубавице? Новачка ли си? – пита, а аз отговорих: – Арина се казвам, не съм ви виждала преди. – Аз съм Михаил, от съседното село. Така се запознахме, Михаил започна да ме взема с колата си вечер, излизахме на разходки, води ме и у тях да се запозная с болната му майка – бившата му жена се беше изнесла в града, не искаше да се грижи за свекърва. Михаил живееше широко – отрупваше масата с месо, сметана, лакомства; уютно му беше вкъщи. Предложи ми да се оженим и само попита – ще се грижа за мама, ама ще ти помагам. Аз се зарадвах, макар да ми беше трудно да покажа радостта си – имах опит с грижи за близък човек. Приех. Скоро се оженихме, преместих се при Михаил, а брат ми учеше в града. С Михаил заживях истински щастливо. Родихме двама сина един след друг, след две години почина и свекървата, а къщата и нивата ни бяха големи – делничните грижи бяха много, аз не работех, но Михаил беше разбран и щедър. – Арина, не се напъвай с тежките кофи. Ти гледай да доиш кравата, кокошките и патките да нахраниш, а прасетата аз ще се грижа. И често настояваше да занесем продукти от дома си на мама – месо, мляко, сметана. Мама приемаше, но така и не се усмихваше – дори насреща на внуците беше тиха, сериозна. Често ходех при нея, опитвах се да върна радостта ѝ. – Ариша, все мисля – може би трябва да идеш на църква да поискаш съвет – предложи Михаил. Отидох, свещеникът каза: – Моли се мама ти да срещне добър човек; Бог ще помогне. Един ден мама ме помоли да ѝ заема пари – щяла да си сложи зъби. Аз с готовност ѝ дадох, без да се пазаря, но тя настоя да върне. Скоро по семейни дела Михаил помогна на своя чичо Кольо да се нанесе в нова къща в селото. Чичо често се отбиваше при нас, но един ден сподели: – Каня ви на гости – намерих първата си любов от ученическите години. Утре я докарвам, другиден идвайте! В уговорения ден влизам… и не мога да повярвам на очите си – пред мен стои мама, тази мама, която отдавна не се беше усмихвала, но сега светеше цялата, засмяна и млада! Тя и чичо Кольо се бяха намерили отново и това я изпълни с живот. – Мамо! Много се радвам… Защо не каза? – Не исках да казвам, ако не се получи… Чичо Кольо също се усмихна: – Боях се, че майка ти ще се откаже… А сега сме щастливи. Михаил и аз бяхме истински щастливи, че мама отново намери усмивката си – обич, топлина и радост се върнаха в дома ни. Благодаря за прочита, подкрепата и че сте част от моята история. Пожелавам ви щастие в живота!