Мамо, без твоето одобрение ще тръгна далеч…

**Майко, ако не приемеш избора ми, ще си тръгна. Завинаги…**

Борис влезе във влака за София и огледа се. Имаше много свободни места, той седна до прозореца. Вратите постоянно се отваряха, пускайки нови пътници.

Срещу него седнаха възрастна двойка. Жената провря пакет, извади две меки кифлички и започнаха да ядат. Въздухът се изпълни с аромат на прясно печено. Борис деликатно се обърна към прозореца.

— Вземете една, младежо, — предложи му жената.

— Не, благодаря, — усмихна се той.

— Вземете, ще пътуваме още два часа.

Той взе кифличката и отхапа. Беше невероятно вкусна! От тонколоната заскърца, глас обяви следващите спирки, но беше неразбираем.

— Какво каза? Къде няма да спре влакът? — обърка се жената.

Борис сви рамене. Той пътуваше до крайната гара, не беше слушал.

— Казах ти да се качим на обикновения влак! Сега ще трябва да слизаме по-рано! — започна да мрънка на съпруга си.

Спориха, докато съсед не ги успокои, че ще спрат на тяхната станция. Борис довърши кифличката и гледаше през прозореца – дървета, слънчеви лъчи, спирки и градове. Във вагона стана задушно, а военната му униформа го параше.

Мислеше как ще се върне у дома, как майка му ще се зарадва, как ще се подуши под студените струи… Колко му се искаше да си свали формата и облече тениска и дънки! Да спи на дивана си цял ден, а сутринта да намери под кърпа топли палачинки, спечени от майка му…

«Каква ли е станала Дарина? Само година мина, сигурно не се е променила много…» Пред очите му се изви образът на крехко момиче с кестенява коса и зелени очи. Беше с година по-млада, живееше в съседната къща и тази година завършваше гимназия. Преди нея не я е забелязвал. Просто едно момиче сред другите.

В нощта преди заминаването му всички седяха в двора. Георги го мъмреше, че е напуснал университета и тръгнал в армията глупаво. Пламен го подкрепи, каза, че и той би отишъл, ако майка му не го спира. Момичетата тъгуваха, че компанията се разпада, но повече гледаха телефоните си.

А Дарина, която всички смятаха за дете, изведнъж каза сериозно:

— Ще те чакам.

Всички млъкнаха, а тя се изчерви и избяга.

— Борис, ша ще ти стане! — засмях се Пламен.

— Ще се върна и ще се оженя, — отвърна Борис полушутовно.

Никой не знаеше истинската причина да напусне университета. Влезе там, за да угоди на баща си. А после баща му внезапно ги напусна – имало друга жена, която очаквала дете от него. Светът му се срина. В знак на протест той отиде в казармата.

Майка му плачеше. Той обеща да се върне след година и да вземе решение – може би ще продължи образованието си.

Година мина. Борис сега се прибираше. Мислите за отмъщение изчезнаха. Липсваше му домът, приятелите, майка му… След няколко спирки двойката слезе, а на мястото им седнаха млада двойка, държали се за ръце. Борис отново си спомни за Дарина. Вече не му изглеждаше като шега.

Влязоха в София. Борис излезе от влака и тръгна пеша. Искаше да вдишаВъпреки всичко, животът му поднесе ново изпитание, но той стоя твърдо до избора си, защото разбра, че истинската сила е в приемането и прошката.

Rate article
Мамо, без твоето одобрение ще тръгна далеч…