Последните две години с жена ми живеем под наем в един апартамент, условията са тежки и често ни липсва спокойствие. Мечтаем да се преместим и да си купим собствено жилище, но към момента финансовата ни ситуация не позволява това. Апартаментът, в който сме, е собственост на приятелка на майка ми, и се случва неведнъж да има напрежение ако нещо не е на мястото си или ако направим нещо, което не й допада, веднага избухва конфликт. Съседите също не са особено дружелюбни, постоянно ни напомнят, че сме временни тук и ще се махнем скоро.
Родителите ни настояват непрекъснато да спестяваме пари за свой дом, но това е трудно, когато плащаме наем и имаме куп други разходи. Майка ми следи всяка стотинка, която харчим, и контролира финансовите ни решения, което прави спестяването още по-сложно. Съкратил съм дори купуването на нови дрехи носим само каквото имаме, за да пестим максимално.
И мама, и майката на жена ми имат свои апартаменти и постоянно повтарят, че трябва да се научим да си купим наше собствено жилище. Въпреки това, не смеят да помогнат финансово или да ни окажат подкрепа. Те са убедени, че като не ни позволят да бъдем в техните апартаменти, ни учат на независимост, но аз чувствам, че вече сме минали през достатъчно трудности и имаме нужда от тяхната помощ сега. Много е неприятно да виждаш как на братята и сестрите ни са им дадени апартаменти, а нас са ни оставили да събираме левчета за мечтания дом. Самият аз се питам дали заслужаваме такова отношение, и бих искал да разберат ситуацията ни и да ни подадат ръка.
В крайна сметка, научих че не винаги помощта идва от мястото, от което я очакваш, и понякога трябва просто да се бориш сам и да не разчиташ на другите. И все пак, стига човек да не губи надежда и упоритост, рано или късно ще се появи светлина на края на тунела.
