Израснах в семейство, което не беше дом, а присъда. В него бяхме само трима – майка ми, по-голямата ми сестра и аз. За баща ми знаех само името му. Той беше сянка, дух от миналото, за когото не се говореше. Никога не разбрах дали е избягал, или е просто изчезнал безследно.
Останахме само ние тримата – аз, майка ми и сестра ми Виктория. Беше пет години по-голяма от мен, но ако човек погледнеше отношенията ни, щеше да си помисли, че аз съм по-възрастният.
Майка ми я боготвореше. Тя получаваше най-хубавите дрехи, най-скъпите обувки, най-добрите подаръци. А аз? Аз носех нейните стари, износени дрехи, които често бяха кърпени и смачкани. Спомням си как майка ми навиваше ръкавите на палтото ми, за да мога да го нося още няколко години.
А храната? Виктория винаги получаваше най-големите порции, най-вкусните ястия. Ако аз поисках допълнително, срещах само хладен поглед и тежка въздишка.
Празници? Рождени дни? Никога не бяха специални за мен. Не помня да съм получавал подаръци. Помня само как майка ми въздъхваше тежко и ми напомняше колко ѝ е трудно да ме отглежда.
За нея аз не бях дете. Бях бреме.
Денят, в който се превърнах в техния банкомат
На шестнадесет вече знаех, че не мога да разчитам на никого. Докато Виктория си живееше безгрижно, аз започнах да работя – след училище, през уикендите, във всяка свободна минута. Разнасях вестници, миех съдове в малък ресторант, работех като товарач в магазин.
И се чувствах горд. За пръв път в живота си имах собствени пари.
Но майка ми видя нещо друго.
– О, започнал си да печелиш пари? – попита ме тя с усмивка.
Кимнах, мислейки си, че може би ще се зарадва за мен.
Тя сложи ръка на рамото ми и каза:
– Значи е време да започнеш да помагаш на семейството.
А под „семейството“ имаше предвид само нея и Виктория.
Сестра ми дори не се замисли да започне работа. Защо да го прави? Цял живот беше научена, че някой друг ще се погрижи за нея – първо майка ми, а сега аз.
Бягство от капана
Когато завърших гимназия, знаех, че имам само един изход: да избягам.
В нашия град имаше университет, но аз умишлено кандидатствах в друг, на стотици километри. Беше моята единствена възможност да се измъкна.
Когато казах на майка ми, че се местя, тя ме погледна така, сякаш съм я предал.
– Просто ще ни изоставиш? След всичко, което сме направили за теб?!
Едва се сдържах да не се изсмея.
Преместих се в общежитие, и за първи път в живота си почувствах свобода. Работех като товарач на гарата. Работата беше тежка, но парите бяха добри. Най-накрая можех да си купя нормални дрехи, да си позволя кафе в заведение, без да се чувствам виновен.
А семейството ми? Те не ми се обаждаха. Нито веднъж.
Не питаха как съм, как се справям, дали имам какво да ям.
Но когато се прибрах за празниците, първото нещо, което майка ми каза, не беше „Как си?“, не беше „Липсваше ми“.
Тя ме изгледа изпитателно и каза:
– Виждам, че имаш пари.
Не беше въпрос. Беше обвинение.
От този ден всеки път, когато се прибирах у дома, започваше един и същ спектакъл. Те „се нуждаеха“ от помощ. Виктория „имаше нужда“ от нов телефон. Те не искаха пари – те ги изискваха.
Когато казах на сестра ми да си намери работа, тя се засмя.
– Работа? Аз? Защо?
Наследството, което промени всичко
След като завърших, започнах работа. И тогава стана нещо неочаквано – фирмата ми предостави служебен апартамент.
Не беше голям, но беше моето място.
Майка ми и Виктория полудяха, когато разбраха.
– Купил си си апартамент?! И не ни даде нищо?!
Опитах се да им обясня, че ми е даден от работодателя, но те не вярваха.
И тогава съдбата нанесе още един удар – дядо ми почина.
Той беше единственият човек от семейството ми, който някога ме беше третирал с уважение. В завещанието си остави целия си имот на мен.
Майка ми и Виктория изпаднаха в истерия.
– Това е несправедливо! – изкрещя сестра ми. – Аз имам дете! Имам нужда от къща!
Да, междувременно беше родила, развела се и сега очакваше аз да продам наследството си и да ѝ дам парите.
Когато им отказах, настъпи истински ад.
– Неблагодарник! След всичко, което сме направили за теб! – крещеше майка ми.
Вече не издържах.
– А какво точно направихте за мен? Да ме игнорирате? Да ме използвате като банкомат?
Настъпи мълчание.
Накрая казах спокойно:
– Ще продам къщата. Но ще използвам парите, за да купя по-голям апартамент. Защото имам жена. И тя очаква дете.
Те не реагираха. Не се зарадваха за мен. Те се ядосаха, че не получават това, което искаха.
Тогава разбрах – бях свободен.
Семейството, което избрах
Продадох къщата и купих просторен апартамент за семейството си.
Майка ми и Виктория?
Те никога не са виждали сина ми. Дори не попитаха за него.
Но знаете ли какво?
Не ми липсват.
Защото за първи път в живота си имам истинско семейство.
И никога няма да позволя на детето си да расте така, както аз израснах.
