Животът понякога ни изправя пред невъзможни избори, принуждава ни да изберем между хората, които обичаме най-много. Никога не съм вярвал, че ще попадна в такава ситуация – разкъсван между майка си, жената, която ме е отгледала, и Виктория, жената, която ме научи какво е истинската любов. А сега стоя на ръба, между дълга и щастието, знаейки, че независимо от решението ми, някой ще остане наранен.
Живея с майка си в просторен тристаен апартамент в центъра на София. Този апартамент стана наш дом след развода на родителите ми – баща ми си тръгна, оставяйки всичко на нас. В началото той все още се обаждаше от време на време, пращаше по някое съобщение, интересуваше се как съм. Но с годините тези контакти ставаха все по-редки, докато напълно изчезнаха. Сега единственото напомняне, че някога е бил част от живота ми, са кратките му, безлични поздравления по празниците.
Майка ми никога повече не се омъжи. Имаше мъже, да, но никой не остана задълго. Може би тя никога не позволи на никого да влезе в сърцето ѝ, или може би просто никога не намери някой, който да заеме мястото на баща ми.
А аз? Никога не съм гонел връзките заради самото имане на връзка. Запознавах се с жени, ходех на срещи, но нищо не ставаше сериозно. Ако не чувствах искра, не виждах смисъл да се преструвам.
Но тогава срещнах Виктория. И всичко се промени.
Още щом я видях, знаех, че е различна
Запознах се с Виктория в едно малко кафене в Лозенец в мрачен, дъждовен следобед. Тя седеше до прозореца, загледана в капките дъжд, стичащи се по стъклото, с ръце около чаша горещ шоколад. Имаше нещо специално в нея – нещо топло, нещо истинско.
Не помня как започнахме да говорим, но щом разговорът започна, не можахме да спрем. Тя беше различна – умна, амбициозна, мила, с вътрешна сила, която веднага ме привлече.
Виктория беше дошла в София от малък град в Северна България, за да преследва мечтите си. Работеше, учеше и се бореше за бъдещето си, без да разчита на никого. Беше независима, силна и невероятно добра.
Не ми трябваше много време, за да се влюбя в нея.
Станахме неразделни. Всеки момент, прекаран с нея, беше като парче от пъзела на моя живот, който най-накрая започваше да се подрежда.
Но щастието ми беше заплаха за майка ми.
Тя отказа да я приеме
Никога не съм крил нищо от майка си. Винаги е знаела за жените, с които съм излизал, и макар че понякога беше скептична, никога не беше реагирала толкова остро.
Докато не ѝ казах за Виктория.
Когато споменах името ѝ, майка ми се напрегна. А когато ѝ казах, че Виктория не е от София, лицето ѝ помръкна.
„Тя те използва“, каза спокойно, но с ледено студен глас. „Иска само сигурност. Жилище. По-добър живот в столицата. А ти си твърде наивен, за да го видиш.“
Онемях.
Как можеше да каже такова нещо? Тя дори не познаваше Виктория. Не знаеше как ме гледа, как ме кара да се смея, как ми дава сили, когато имам нужда.
Но майка ми не искаше да слуша.
Тя продължаваше да твърди, че Виктория просто търси стабилност, че създава илюзия за независимост, но рано или късно ще започне да иска неща – първо малки услуги, после пари, после място в апартамента.
Опитах се да ѝ обясня, че греши. Че Виктория никога не е искала нищо от мен. Че тя плаща наема си сама, работи и не се нуждае от помощ.
Но майка ми отказваше да чуе.
Съмнението започна да ме разяжда
В началото пренебрегвах думите ѝ. Познавах Виктория и знаех, че майка ми греши.
Но когато нещо ти се повтаря всеки ден, започваш да се питаш дали не е истина.
„Наблюдавай я“, прошепваше майка ми. „Виж как се държи. Ще разбереш.“
И без да осъзная, започнах да правя точно това.
Анализирах всичко, което Виктория правеше.
Защо е толкова внимателна? Дали е искрена, или просто се опитва да ме спечели? Защо настояваше да си плаща сама? Беше ли това хитър начин да ме накара да мисля, че не се интересува от парите ми?
Мразех тези мисли. Не бяха мои. Те бяха посети в главата ми от майка ми, а сега не можех да се отърва от тях.
Виктория усети промяната.
„Не си същият“, каза ми една вечер тихо, с нотка на болка в гласа. „Какво се случва?“
Исках да ѝ кажа истината. Исках да ѝ призная, че майка ми ѝ няма доверие и че, въпреки че се борех срещу това, започвах да чувам гласа ѝ в главата си.
Но как да кажеш на човека, когото обичаш, че майка ти го смята за лъжкиня?
Избор, който ще ме разкъса
Всичко достигна точката на пречупване.
Една вечер майка ми ме погледна право в очите и изрече думите, които ме смразиха.
„Или аз, или тя.“
Сърцето ми се сви.
Това беше майка ми – жената, която ме отгледа, която беше до мен през целия ми живот. Как можех да ѝ обърна гръб?
Но Виктория… тя беше бъдещето, което винаги съм искал.
Бях в капан.
Ако избера майка си, ще загубя Виктория – и с нея най-голямото щастие, което някога съм познавал.
Ако избера Виктория, ще загубя майка си – единствения човек, който винаги е бил до мен.
Дали майка ми просто се страхуваше да остане сама? Или виждаше нещо, което аз не можех да забележа?
Не знам отговора.
Знам само, че стоя на кръстопът, разкъсан между любовта и семейството. И каквото и да реша, никога повече няма да бъда същият…
