Лина беше лоша. Много лоша, чак ти става жал за нея – толкова лоша беше нашата Лина. Всички се опитаха да ѝ го втълпят, че е лоша. Лоша и освен това – нещастна. Разбира се, няма мъж, синът ѝ вече е голям и живее самостоятелно. Лина е сама, на никого ненужна. Отива на работа в понеделник и всички се надминават да разказват колко са прали и чистили уикенда – коя на вилата се е скъсала от работа, коя сладко е варила. Само Лина мълчи, а какво да каже? Няма за какво да се похвали – мъж няма, дете пораснало, и тя си кротува. Днес си тръгна по-рано, всички знаят, че два пъти месечно си тръгва по-рано. Гледат я осъдително – ясна им е работата: тръгва да се среща с многото си любовници. Всички колежки са убедени, че Лина има цяла тайфа любовници – нали е такава лоша! А те уж „добрите“ – все омъжени, все заети с дела, а Лина е „лошата“. – Лина – казва ѝ майка ѝ, – защо така бе, дете? – Какво, мамо? – Ами все неуредена, барем да си хванеш някой мъж, честно ти казвам, дъще… Не е късно и още едно дете да си родиш – сега всички раждат след четиридесет. – Мамо, за какво ми е някой мъж? За какво второ дете от някакъв си? Аз имам син – Лешко ми стига за очите… А мъж, както ти казваш, за какво ми е – какво да го правя? Имам си Олег. – Лина! – въздъхва съкрушено майка ѝ. – Олег не ти е мъж! – Как да не ми е? И още как! Всяка седмица ме кани на среща, подаръци ми носи, почивки урежда, нервите ми не троши, не ме праща на село при майка си да мия прозорци, не ме кара гащи да пера, вечеря не изисква, с проблемите си не ме товари, на дивана не се е разположил. Ей това е благодат. – А благодатта тежи на жена му – всичко това се пада на клетото му семейство. – Ти ли искаш да ти се падне? Стига, мамо, на четирийсет и малко съм, два пъти – напомням – бях омъжена и от голямото щастие бягах с главата напред. Първият мъж, баща на Лешко, ако не помниш, по твое настояване взех – защото бил по-голям, по-умен, обичал ме, уважавал ме, държан си бил, и т.н… Пет години, цели пет години затвор, не можеше да уча, с приятелки не можех да излизам, даже с Лешко не можех да се занимавам – млада, все нещо ще объркам. Само да бачкам за него и за майка му. Аха, златото ми беше утешение… Но ме показваше веднъж в месеца като животинка – „ей коя ми е жената, млада, порядъчна, не като вашите“. Самият той пък не се свенеше по такива да посяга, неведнъж… А като избягах и подадох за развод – благодаря на баба ти – всичко си поиска обратно, дори чорапите ми… Вторият път се ожених по любов – учех и работех, мамо. През деня учех, вечер – бачках, да не съм на чужд гръб с детето… – Лина! Как можеш? Нима някога съм ти спестила залък или супа? – Ти не, мамо… Но има и други. Баща, брат ти Никита – кой се мъчеше, кой чакаше наготово, щото ти си вкъщи всичко – две работи, тичаш, готвиш, чистиш… Аз пък бързах да се омъжа втори път – по любов, без любов вече съм живяла. Промени ли ми се нещо? Нищо. Само грижи повече – пак всичко на моите ръце… Любимият по дивана се излежавал, Лина на работа, после в детската, после пазар – кола нямам, на кого му трябва – мъжът по-важен, нали? Всички жени така живеят – кой ще приготви вечерята? Приготвих, разчистих, нахраних, пекох, гладила, после мъжа глези, иначе ще хукне при някоя друга, ужас! Пари не стигат? Твоето си дете е, аз за своето бих дал – за чуждо кой, няма да намериш будала. И недей да искаш пари за мойта кола – ние сме семейство, как тъй не даваш! Като ти не ти върви – кой ще те вземе с дете?! И така, мамо, бях и със „по-заможен“, и със „по-беден“ – разлика няма. На всички им е добре, само на мен не ми беше, мамо, само аз бях зле. – Лина, всички така живеят… – Нека живеят, аз не искам и няма да живея така! – Как мина съботата ти? – Ами, Никита и Маша ми оставиха Оле и Ваньо, излязох с тях, палачинки пекох, чистих, готвих, вечер – пак бебетата, после баща ти, гладих, легнах в полунощ… Утре – палачинки, после курица, салати, пица… после пак почистване… Децата разпилени, а ти все сама се справяше… Аз ли помня да съм ти оставяла Лешко? Не съм помняла да съм избягала да почивам! – Лина, ти беше много самостоятелна… другите – о, няма думи… – А знаеш ли как прекарах миналия уикенд? В петък Лешко ми звънна, питаше ще взема ли котарака Тимоха – те ще ходят в Рила. Разбира се, взех го! Марина – приятелката му, мамо, ако не беше толкова заета с Никита и неговата рода, може би щеше да знаеш с какво се занимава големият ти внук. Оставиха ми пица, заминаха, а аз – гледах си сериали на корем, не трябва да ставам рано. Сутринта – кафе, прах избърсах, пералня пуснах, теб ти звъннах да те поканя в музея или просто да поседим. Татко вдигна, каза че си заета, нарече ме търтея – „майка ти се къса от работа, пък ти като някоя госпожа се разхождаш по музеи“. Исках да се засегна, после ме домързя. Отидох на изложба – твоя любим художник, после в кафене, пазарувах, прибрах се – котаракът едва се размърда. Неделята пак проспахме двамата с него, пак ти звъннах за едно корабче по реката, Маша вдигна – ти си била заета, сигурно пак миеш чинии или чистиш. Вечерта Олег се обади – кани на ресторант, отидох – защо да отказвам? Аз съм свободна, не го питам за жена му, той не ме натоварва със себе си. Прекарах прекрасно, на другия ден на работа – прясна и доволна. Опитвах се да ходя и с Ергени, мамо, това е трагедия – или търсят майка, или са с по три бивши жени и още толкова деца – и после ти казват, че си длъжна всички да обичаш. Той ще плаща издръжки, хоби ще си гледа – а ние да живеем с моите пари. В замяна – ще ям риба (неговата страст). На въпрос дали ще помага на моето дете – възмущение: „Лешко си има баща.“ А, така ли? Правилно! Затова беше пратен по дяволите. Така – станах „лоша“, „дребнава“, „егоистка“, „хитра“… искала съм да прехвърля чуждото си дете на клетия мъж и да си живея царски… Ето затова си имам Олег. Да, за вас съм лоша, но мен не ме е срам от живота ми! Боли ме, че ти така живееш, мамо, затова все се опитвам да те изкарам навън, като днес например – излъгах тебе и татко, че ми трябва помощ. Мам, аз съм добре! Сега ще отидеш с мен, ще си направим хубаво, ще отделиш време за себе си, с мен – дъщеря ти! – Лина, да не си се докарала на лудо? Ами татко ти? – Ами, какво да му е – болен ли е? – Не, ама обядът… – Не вярвам да не си сготвила наготово. – Трябва да стопля, а и Никита… – Мамо! Ще се разсърдя! Знам, че съм лоша – остави ме да съм добра, хайде, почини си… Моля те… В понеделник всички на работа споделят колко трудно са си „почивали“. Само Лина се усмихва загадъчно – всички знаят защо – Лина е лоша, а тя върви леко като танцуваща и се усмихва на нещо, познато само на нея. На всички им е ясно какви мисли са в главата на Лина – защото, разбира се, са лоши.

Знаеш ли, Надежда беше голяма проклетия. Хората чак я съжаляваха колко е лоша, честно ти казвам! Всеки й го натякваше и в офиса, и майка й, и май май цялата махала говори за нея. Лоша, а и нещастна. Мъж няма, синът ѝ вече порасна, живее отделно. Остана сама, уж никому ненужна.

В понеделник Надежда отиде на работа, всички се надпреварваха да се хвалят как целия уикенд са били заети една чистила до блясък, друга боцкала лютеница, трета разкопавала двора на вилата на Баня. А Надежда си мълчи. Какво да каже? Мъж няма, детето е отделно, тя само дето не седи като украсена в офиса и премълчава.

Често излиза малко по-рано от работа всички знаят, че два-три пъти в месеца си тръгва преди другите. Дават си големите погледи един на друг: Ясно е… Надежда отива да се среща с някой от онези всичките си любовници. Абсолютно убедени са тя е жена с купа мъже зад себе си, защото е толкова лоша. Всички останали са примерни женици, женени, с грижи, деца само Надежда уж за нищо не става.

Надежда казва й майка ѝ по телефона я кажи, що си ми такава?
Каква, мамо?
Е, неуредена. Поне някой мъж си намери, още не е късно. Що не се вземеш в ръце? И още едно детенце можеш да си родиш нали сега всички раждат и след четирсет!
Мамо, защо ми е някакъв мъж? Второ дете за какво, от кого точно? Нали си имам син Йордан ми стига. А мъж… Мамо, ти казвам имам си Стефан.
Надежда! въздъхва майка й тежко Стефан не ти е мъж!
Как да не ми е? разсмива се Надежда Свидва ме на срещи веднъж седмично, подаръчета ми носи, помага да отида на екскурзия, мозъка не ми яде, при майка му прозорци не търкам и чорапи не пера, вечеря не иска, драми не ми сипе, по дивана не се разкапва.
Е, да това всичкото го изяжда неговата клетница жена…
Ти искаш аз да го изяждам ли?! Не, благодаря! Скоро станах на четиресет и малко, била съм два пъти, да, точно два пъти омъжена… И пак излязох с празни ръце.

Първият ми бащата на Йордан ти беше настояла да ми е жених, щото бил по-възрастен и уж умен, сериозен, богат… Пет години чист затвор, майко! Нито да уча, нито в кафене с приятелки, сина ми не можех и да пипна млада си, ей ще го изпуснеш. Само да мъкна на него и на балдъза му… Да, ама с бижута! И, естествено, гордостта жена ми е най-изрядна. А той се влачеше по мацките по цяла нощ. Като избягах и се разведох всичко ми прибра: до гащите.
Втория път по любов се омъжих, хем учех и бачках, помниш, майко?… Денем в университета, вечер смяна, та да не съм на издръжка…

Надежда, стига, да не си ял хляб или супа не съм ти дала? Или на детето?
Ти не, мама! Но имах и баща си и брат си. Стоиш на две работи, всичко на теб, а брат ми Никола единия на дивана, другия зад компютъра, а ти готвиш, переш, чистиш…
И по любов да беше, все си останах пак Надежда-Задължената към всички! Мъжът по дивана, аз на работа, накрая в градината да прибера сина, нали не е негово дете, а и да беше това не е мъжка работа. Пазарувам, нося торбите, няма кола мъжете имат по-голяма нужда от коли, я!. Отиваш, готвиш, сервираш, пере се, гладиш… На края и вечерта да угодиш, че иначе щял да избяга при друга.
Пари не стигат? Е, ти да беше родила мое дете, наследник, може и да помисля, иначе друг глупак ще намериш. Не дадеш пари за ремонт на колата? Ама нашата е!. Да сравнявам заплатите ни… Все ми е тая, на мен не ми беше леко!

Надежда, всички така живеят…
Може, майко, ама аз не ща.

Как прекара съботата?
Е, Никола с Мария ми метнаха Оги и Дани на мене и баща ти, излязох да ги разходя, палачинки им правих, после поопрах из къщата, прахосмукачка, моп, малко пране, към вечерта ги отсях, баща ти нахраних, after that гладих, седнах да почивам чак след полунощ. Утре в неделя пак рано, палачинки пак, Никола и Мария се върнаха, курабийки, пица… После легнах в 11 изцедена. През нощта баща ти пак ме буди лазей в леглото…
Мамо, помниш ли някога аз да съм ти въртяла Йордан да ти го метна за уикенда да си почина?
Ти си била самостоятелна…

А искаш ли да ти кажа как прекарах миналия уикенд? В петък Йордан се обади да оставя Тимчо за уикенда, те с Марина ще ходят в Родопите. Разбира се, че взех котето! Тимчо е домашното на Марина. Ако знаеше, че си заета често с Никола и фамилията му, може би щеше повече да знаеш какво прави внукът ти…
Вечерта синът ми и Марина докараха котето, донесоха и пица и си тръгнаха. Ядох на воля, гушнах котето и си пуснах сериал без да мисля, че ще ми звънят от стаята за някое пране!

Сутринта с Тимчо закусихме, кафе си направих, обрах праха, пуснах пералня, звъннах ти, исках да те извикам в Националната галерия, просто ей-така да си кажем две приказки… Но тати вдигна, ти чистеше, били ти мокри ръцете, ми разправи как бачкаш като робина, а аз мушица, налягам си по кафенета. Мислех да се обидя, ама за какво? Нали татко винаги е прав…

После отидох в галерията даже беше изложба на твой любим художник и си помних кога сама ме водеше на такива неща… После кафе, малко по магазините, върнах се у дома, котето спеше. Пуснах си сериал на дивана, без никой да ми досажда.
Неделя спахме до 11 исках пак да те извикам този път по реката на лодка, ама показа се Мария ти чистиш, миеш, всичко вършиш.

Вечерта ми звънна Стефан покани ме в ресторант. Отидох. Защо не? Аз съм свободна жена! Не му разпитвам за жена му, не говорим за проблеми, той не ми стоварва неговото, аз не го занимавам с моето.
Прекрасна вечер, добре починах, в понеделник бях като нова!

Опитвах да се срещам и със свободни… Ами, направо ужас. Или някакви момченца, които им трябват мами, или такива с по пет деца и три бивши жени, всичко разведени и уморени.
Гледаш ме така, мамо, но светът се промени… Един ми заяви, че съм длъжна да приемам децата му, понеже съм жена и така трябва. Той щял и бившата да издържа, понеже тя все пак е майката. На моето дете нищо! Любо си има баща, той да се грижи! Е честно ли е? Затова беше отпратен, аз не търпя такива.

Затова и си имам Стефан. За вас може и да съм лошата, ама грам не ме е срам.
Мъчно ми е обаче, че ти, майко, живееш така. Затова гледам да те измъкна от вкъщи както днес, когато те излъгах, че ми трябва помощ.
Мамче, на мен всичко ми е наред, хайде да направим нещо заедно, малко теб да поглезим, да си поговорим…

Луда ли си, Надежда? Ами татко?
Какво му е? Да не е болен?
Не, ама… обядът…
Майко, не вярвам да няма готвен обяд! Просто ще го стоплиш после.
Ама и Никола…
Мамо, ще се обидя… Знам, че съм лошата, ама поне сега ми позволи да съм добра айде да си починем заедно!

В понеделник в работата жените пак се надпреварваха да разказват колко са се изморили, докато почиват.
А Надежда се усмихва лукаво и върви с походка като по дансинг само тя сама си знае защо й е толкова хубаво.
Около нея само клатят глави: ясно е, Надежда пак нещо лошо е намислила……Но онази вечер Надежда влезе у дома, съблече сакото си и се загледа през прозореца, докато лампите на съседите светваха една по една. По покрива премина котка не Тимчо, друга, безименна. Надежда ѝ махна през стъклото.

Във въздуха миришеше на пролет и свобода. Телефонът избръмча майка ѝ: Звъннах да ти кажа, че за пръв път от години седнах на дивана с книга. И знаеш ли какво? Не се случи нищо страшно. Татко си stopли супата сам.

Надежда се засмя тихо. После се отпусна в креслото, без угризения, без тревога, без нужда да доказва нещо. Някъде апетитно замириса на печени чушки някой готвеше вечеря, може би някоя примерна жена, може би някой лош.

На масата до дивана нейният живот беше разпилян като стар поднос с курабийки: имаше и трошички, и захар, и малки, вкусни парченца. Надежда си отчупи едно, пое го между пръстите и си помисли може би всъщност не я съжаляват, а тихо ѝ завиждат. Може би да си лошата е просто друг път към щастието.

И за пръв път от много години си пожела утрото да дойде по-бавно защото тази вечер бе нейна, и животът ѝ най-после също.

Rate article
Лина беше лоша. Много лоша, чак ти става жал за нея – толкова лоша беше нашата Лина. Всички се опитаха да ѝ го втълпят, че е лоша. Лоша и освен това – нещастна. Разбира се, няма мъж, синът ѝ вече е голям и живее самостоятелно. Лина е сама, на никого ненужна. Отива на работа в понеделник и всички се надминават да разказват колко са прали и чистили уикенда – коя на вилата се е скъсала от работа, коя сладко е варила. Само Лина мълчи, а какво да каже? Няма за какво да се похвали – мъж няма, дете пораснало, и тя си кротува. Днес си тръгна по-рано, всички знаят, че два пъти месечно си тръгва по-рано. Гледат я осъдително – ясна им е работата: тръгва да се среща с многото си любовници. Всички колежки са убедени, че Лина има цяла тайфа любовници – нали е такава лоша! А те уж „добрите“ – все омъжени, все заети с дела, а Лина е „лошата“. – Лина – казва ѝ майка ѝ, – защо така бе, дете? – Какво, мамо? – Ами все неуредена, барем да си хванеш някой мъж, честно ти казвам, дъще… Не е късно и още едно дете да си родиш – сега всички раждат след четиридесет. – Мамо, за какво ми е някой мъж? За какво второ дете от някакъв си? Аз имам син – Лешко ми стига за очите… А мъж, както ти казваш, за какво ми е – какво да го правя? Имам си Олег. – Лина! – въздъхва съкрушено майка ѝ. – Олег не ти е мъж! – Как да не ми е? И още как! Всяка седмица ме кани на среща, подаръци ми носи, почивки урежда, нервите ми не троши, не ме праща на село при майка си да мия прозорци, не ме кара гащи да пера, вечеря не изисква, с проблемите си не ме товари, на дивана не се е разположил. Ей това е благодат. – А благодатта тежи на жена му – всичко това се пада на клетото му семейство. – Ти ли искаш да ти се падне? Стига, мамо, на четирийсет и малко съм, два пъти – напомням – бях омъжена и от голямото щастие бягах с главата напред. Първият мъж, баща на Лешко, ако не помниш, по твое настояване взех – защото бил по-голям, по-умен, обичал ме, уважавал ме, държан си бил, и т.н… Пет години, цели пет години затвор, не можеше да уча, с приятелки не можех да излизам, даже с Лешко не можех да се занимавам – млада, все нещо ще объркам. Само да бачкам за него и за майка му. Аха, златото ми беше утешение… Но ме показваше веднъж в месеца като животинка – „ей коя ми е жената, млада, порядъчна, не като вашите“. Самият той пък не се свенеше по такива да посяга, неведнъж… А като избягах и подадох за развод – благодаря на баба ти – всичко си поиска обратно, дори чорапите ми… Вторият път се ожених по любов – учех и работех, мамо. През деня учех, вечер – бачках, да не съм на чужд гръб с детето… – Лина! Как можеш? Нима някога съм ти спестила залък или супа? – Ти не, мамо… Но има и други. Баща, брат ти Никита – кой се мъчеше, кой чакаше наготово, щото ти си вкъщи всичко – две работи, тичаш, готвиш, чистиш… Аз пък бързах да се омъжа втори път – по любов, без любов вече съм живяла. Промени ли ми се нещо? Нищо. Само грижи повече – пак всичко на моите ръце… Любимият по дивана се излежавал, Лина на работа, после в детската, после пазар – кола нямам, на кого му трябва – мъжът по-важен, нали? Всички жени така живеят – кой ще приготви вечерята? Приготвих, разчистих, нахраних, пекох, гладила, после мъжа глези, иначе ще хукне при някоя друга, ужас! Пари не стигат? Твоето си дете е, аз за своето бих дал – за чуждо кой, няма да намериш будала. И недей да искаш пари за мойта кола – ние сме семейство, как тъй не даваш! Като ти не ти върви – кой ще те вземе с дете?! И така, мамо, бях и със „по-заможен“, и със „по-беден“ – разлика няма. На всички им е добре, само на мен не ми беше, мамо, само аз бях зле. – Лина, всички така живеят… – Нека живеят, аз не искам и няма да живея така! – Как мина съботата ти? – Ами, Никита и Маша ми оставиха Оле и Ваньо, излязох с тях, палачинки пекох, чистих, готвих, вечер – пак бебетата, после баща ти, гладих, легнах в полунощ… Утре – палачинки, после курица, салати, пица… после пак почистване… Децата разпилени, а ти все сама се справяше… Аз ли помня да съм ти оставяла Лешко? Не съм помняла да съм избягала да почивам! – Лина, ти беше много самостоятелна… другите – о, няма думи… – А знаеш ли как прекарах миналия уикенд? В петък Лешко ми звънна, питаше ще взема ли котарака Тимоха – те ще ходят в Рила. Разбира се, взех го! Марина – приятелката му, мамо, ако не беше толкова заета с Никита и неговата рода, може би щеше да знаеш с какво се занимава големият ти внук. Оставиха ми пица, заминаха, а аз – гледах си сериали на корем, не трябва да ставам рано. Сутринта – кафе, прах избърсах, пералня пуснах, теб ти звъннах да те поканя в музея или просто да поседим. Татко вдигна, каза че си заета, нарече ме търтея – „майка ти се къса от работа, пък ти като някоя госпожа се разхождаш по музеи“. Исках да се засегна, после ме домързя. Отидох на изложба – твоя любим художник, после в кафене, пазарувах, прибрах се – котаракът едва се размърда. Неделята пак проспахме двамата с него, пак ти звъннах за едно корабче по реката, Маша вдигна – ти си била заета, сигурно пак миеш чинии или чистиш. Вечерта Олег се обади – кани на ресторант, отидох – защо да отказвам? Аз съм свободна, не го питам за жена му, той не ме натоварва със себе си. Прекарах прекрасно, на другия ден на работа – прясна и доволна. Опитвах се да ходя и с Ергени, мамо, това е трагедия – или търсят майка, или са с по три бивши жени и още толкова деца – и после ти казват, че си длъжна всички да обичаш. Той ще плаща издръжки, хоби ще си гледа – а ние да живеем с моите пари. В замяна – ще ям риба (неговата страст). На въпрос дали ще помага на моето дете – възмущение: „Лешко си има баща.“ А, така ли? Правилно! Затова беше пратен по дяволите. Така – станах „лоша“, „дребнава“, „егоистка“, „хитра“… искала съм да прехвърля чуждото си дете на клетия мъж и да си живея царски… Ето затова си имам Олег. Да, за вас съм лоша, но мен не ме е срам от живота ми! Боли ме, че ти така живееш, мамо, затова все се опитвам да те изкарам навън, като днес например – излъгах тебе и татко, че ми трябва помощ. Мам, аз съм добре! Сега ще отидеш с мен, ще си направим хубаво, ще отделиш време за себе си, с мен – дъщеря ти! – Лина, да не си се докарала на лудо? Ами татко ти? – Ами, какво да му е – болен ли е? – Не, ама обядът… – Не вярвам да не си сготвила наготово. – Трябва да стопля, а и Никита… – Мамо! Ще се разсърдя! Знам, че съм лоша – остави ме да съм добра, хайде, почини си… Моля те… В понеделник всички на работа споделят колко трудно са си „почивали“. Само Лина се усмихва загадъчно – всички знаят защо – Лина е лоша, а тя върви леко като танцуваща и се усмихва на нещо, познато само на нея. На всички им е ясно какви мисли са в главата на Лина – защото, разбира се, са лоши.