Летният живот под земята

**Подвано лято**

Първо беше трясъкът. Такъв, от който в ушите звъни като че ли в стената на къщата на ъгъла на ул. „Славянска“ се е блъснал камион. Радослава изпусна купата с кайма, стъклото се разсипа с ехтящ шум по плочките, котката подскочи като птичка и се промъкна под масата. После настъпи мълчание. Не обикновеното — живо, с улични шумове и стъпки на съседи, — а мъртво, глухо, като в стари подвали от военните години. Дори хладилникът заглъхна. Дори часовникът на стената сякаш спря да диша.

Радослава замръзна на мястото си, с ръце до лакти в кайма, и за секунда забрави как се диша. Едва когато сърцето ѝ отпуши гръкляна, разбра: не е земетресение, не е взрив, не е кола. Това пак е Васил Димитров от седмия етаж. Възрастен, самотен, странен. Отдавна забелязваше, че се клати като празна ваза на ръба на рафта.

Не мислейки, прихапана до кръв, тя се втурна нагоре по стълбите. Сърцето ѝ биеше като барабан. Седмият етаж — точно над нея. Той живееше тук от деветдесетте. След смъртта на жена си се превърна в сянка — вървеше бавно, почти не говореше. Само стара грамофонна плоча се въртеше в апартамента му сутрин. И мирисът — нещо лечебно, маз или балсам. Понякога седеше на балкона в халат и гледаше надолу, сякаш чакаше някой да се качи по стъпалата.

Те почти не се поздрави. Тя — от равнодушие, той — сякаш изобщо не я виждаше. В тяхната кооперация никой никому не беше нужен. Разпознаваха се по стъпки, по скърцане на врати, по миризми от кухнята. Но не по име. Не по глас.

Вратата беше полуотворена. Тя знаеше, че ще е така: Васил Димитров винаги я оставяше отворена на случай… на случай като този. Влезе в апартамента и всичко беше точно както се страхуваше.

Той лежеше в коридора. В синя фланелова риза и износени спортен гащи. До него — паднала бастун, счупена чаша. Лицето му беше серо, устните стиснати в тънка линия. На челото — капки пот.

— Василе Димитрове! — Радослава клекна до него. — Чувате ли ме?

Той леко отвори очи. Дъхът му беше тъжък, сякаш се катереше по хълм.

— Аз съм… Радослава. От шестия. Сега ще викам линейка…

— Не трябва, — прохриптя. — Само… помогнете ми да стана.

— Какво говорите, боли ли ви нещо? Ръката? Кракът?

— Не. Просто… безсилие. Донесете стола. Белия. В банята.

— Сигурно все пак трябва лекар?

Погледна я рязко, неочаквано:

— Не. Достатъчно е срама. Да не ме видят съседите като старец в прашния коридор.

Донесе стола. Тя го подкрепи, той се опря на бастуна и се издигна бавно, с усилие, но сам. Когато седна, издиша, сякаш изхвърли целия си срам.

— Благодаря… Не беше трябвало…

— Знам, — отговори тя след пауза. — Но ще остана. За малко.

Той не възрази.

И тя остана.

За ден. После за седмица. А после — за цялото лято.

Миеше подовете, вареше овесена каша, изнасяше боклука. Той почти не говореше. Понякога просто гледаше през прозореца, сякаш чакаше някой, който отдавна го няма. Понякога спяше в креслото, с бастуна до краката, като страж на миналото.

Радослава ходеше из апартамента му на пръсти. Като в музей. Когато се връщаше у дома, не усещаше нищо свое — сякаш живееше един етаж по-горе. Собственият ѝ апартамент беше сякаш изоставен без нейно знание.

Уволниха я напролет. Оптимизация. Счетоводството беше закрито. Да търси работа — безсмислено, градът беше малък, нямаше обяви. Мъжът — изчезна преди петнадесет години. Пиянстваше, после се загуби. Синът — в армията, далеч. Пишеше рядко. И на никой, честно казано, не беше нужна. Свикнала беше с това. Свикнала да е тиха. Свикнала със самотата като със стар мебел: скърца, но не го изхвърляш.

И изведнъж — той.

Васил Димитров. Неговият апартамент. Неговите плочи. Неговото бавно дишане.

След седмица той започна да говори. Първо — за музиката. После — за войната. За жена си — Вяра. Срещнали се бяха в Русе. Тя пееше във вокален кръжок. Той беше в униформа.

— Каза, че изглеждам като мол с погони. Тогава се обидих. После вече не можех да се откъсна. Всичко заедно — деца, къщи, труда. После сърцето. Нейното. А аз останах.

Говореше, тя слушаше. Понякога се раздразняваше — изтръгваше лъжицата ѝ:

— Не така! Тя правеше по друг начин! — и замлъкваше. Тя се обиждаше. Отиваше си. Но се връщаше.

Защото усещаше — той чака.

А може би и тя.

Един ден той каза:

— Гласът ти трепере, когато се ядосваш. И накрая — сякаш ти липсва въздух. Вяра беше такава. Винаги се преструваше на силна. А отвътре — трошена.

Тя не отвърна. Защото беше истина.

През август той започна да затихва. Почти не ядеше. Пиеше вода по малко. Сядаше в креслото, увит в юрган, гледаше в ъгъла на стаята, сякаш знаеше откъде ще дойде някой важен.

Помоли:

— Доне— Донеси албума. Този, зад книгите. Намери страницата с розата.

Rate article
Летният живот под земята