Малката ветеринарна клиника изглеждаше още по-тесна с всеки дъх, сякаш стените усещаха тежестта на момента. Ниският таван се спускаше надолу, а флуоресцентните лампи бръмчаха като призрачен химн студената им светлина обливаше всичко наоколо, оцветявайки реалността в нюанси на болка и сбогуване. Въздухът беше тежък, наситен с емоции, твърде силни, за да бъдат изразени с думи. В тази стая, където всеки звук изглеждаше като светотатство, цареше мълчание дълбоко, почти свещено, като паузата преди последния въздих.
На метален маса, покрита с остаряло карирано одеяло, лежеше Балкан някога могъщ и горд каракачанец, куче, чиито лапи са познавали безкрайните снежни равнини, чиито уши са чували шепота на пролетни гори и мърмора на ручеи, събуждащи се след дълга зима. Той помнеше топлината на лагерните огньове, миризмата на дъжд върху козината и ръката, която винаги намираше врата му, сякаш шепнеше: Тук съм с теб. Но сега тялото му беше изтощено, козината бледа и оредяла, сякаш самата природа се беше предала пред болестта. Дъхът му беше пресест и неравен, всеки вдишване битка с невидим враг, всеки издишване прощално прошепване.
До него, прегърбен, седеше Стоян човекът, който го беше отгледал още от кутре. Раменете му бяха сведени, гърбът изкривен, сякаш скръбта вече беше налегнала върху него преди самата смърт да дойде. Ръката му трепереща, но нежна бавно милваше ушите на Балкан, сякаш се опитваше да запомни всяка линия, всяка извивка, всяка кичурка козина. Сълзи се натрупваха в очите му, горещи и тежки. Те не падаха, а се държаха за миглите му, страхувайки се да не нарушат крехкия покой на този миг. В погледа му се криеше цяла вселена от болка, любов, благодарност и непоносима съжаление.
Ти си бил моята светлина, Балкане, прошепна той, гласът му едва доловим, сякаш се страхуваше да не събуди самата смърт. Ти си ме научи на вярност. Който стоя до мен, когато падах. Който лижеше сълзите ми, когато вече не можех да плача. Прости ми че не те защитих. Прости ми, че свършва така
И тогава, сякаш в отговор, Балкан слаб, изтощен, но все още изпълнен с любов отвори очи. Те бяха замъглени, сякаш покрити от нещо между живота и отвъдността. Но в тях все още блещукаше разбиране. Искрица все още живееше. Събра последните си сили, повдигна глава и притисна муцуната си в дланта на Стоян. Тази проста жестова разкъса сърцето му на две. Това не беше просто допир беше вик на душата: Още съм тук. Помня те. Обичам те.
Стоян наведе челото си към главата на кучето, затвори очи и в този миг светът изчезна. Нямаше клиника, нямаше болест, нямаше страх. Имаше само тях две сърца, биещи в един ритъм, две същества, свързани с връзки, които нито времето, нито смъртта можеха да скъсат. Години, преживени заедно: дълги есенични разходки под дъжда, зимни нощи в палатки, летни вечери около огъня, с Балкан, който пазеше съня на стопанина си в краката му. Всичко това премина пред очите му като филм последен подарък на спомена.
В ъгъла на стаята стоеха ветеринарката и медицинската сестра безмълвни свидетели. Виждали са това безброй пъти. Но сърцето никога не се научава да бъде неуязвимо. Сестрата, млада жена с добри очи, обърна гръб, за да скрие сълзите си. Избърса ги с ръка, но беше безполезно. Никой не може да остане безучастен, когато любовта се бори с края.
И тогава чудо. Балкан трепна цял, сякаш събираше остатъците от живота си. Бавно, с надчовешки усилия, повдигна предните си лапи. Треперещи, но с изненадваща сила, ги уви около врата на Стоян. Това не беше просто жест. Беше последен дар. Прошка, благодарност, любов всичко в едно движение. Сякаш казваше: Благодаря ти, че си ми човек. Благодаря ти, че си ми показал какво е дом.
Обичам те, прошепна Стоян, задържайки риданията. Обичам те, мойто момче Винаги ще те обичам
Той знаеше, че този ден ще дойде. Беше се подготвил четя, плачеше, молеше се. Но нищо не можеше да го подготви за това, за усещането да загубиш някого, който е част от душата ти.
Балкан дишаше тежко, гърдите му се надимаха на пресечки, но лапите му се държаха здраво. Отказваше се да пусне.
Ветеринарката, млада жена с твърд поглед и треперещи ръце, се приближи. В ръката й блещеше спринцовка тънка, студена като лед. Прозрачната течност в нея изглеждаше безобидна, но носеше края.
Когато сте готови, прошепна тя тихо, сякаш се страхуваше да не наруши крехката връзка.
Стоян вдигна поглед към Балкан. Гласът му се тресеше, но любовта изпълваше всяка дума онази любов, която идва само веднъж в живота.
Можеш да си починеш сега, мой герой Беше храбър. Беше най-добрият. Пускам те с любов.
Балкан въздъхна дълбоко. Опашката му се помръдна леко по одеялото. Ветеринарката вдигна ръка,
