Беше обикновен ден в градската болница в Пловдив. В приемното отделение бръмчаше климатикът, медицинските сестри записваха нови пациенти, а по коридорите лекари тихо обсъждаха случаи. Главната медицинска сестра, г-жа Иванова, проверяваше журнала, когато изненадващо чу бързо тропане по плочките.
От края на коридора се появи кучето голямо, рижокафяво животно. То тичаше уверено, сякаш знаеше точно къде отива. В устата си държеше черна опаковка, здраво завързана отгоре.
“Какво прави това куче тук? Това е антисанитария!” извика г-жа Иванова.
Двама лекари д-р Петров и сестра Мариана се втурнаха да го спират. Но кучето беше по-бързо. Мина покрай тях, игнорирайки изненаданите погледи на пациентите, и продължи надолу по коридора.
Хората излизаха от стаите, някои се смееха, други гледаха с недоумение. Внезапно кучето спря пред врата с червен надпис. Опаковката падна на пода. Започна да скули, после да лае силно, като драскаше вратата с лапите, сякаш моли да го пуснат вътре.
Лекарите най-накрая го хванаха и разбраха защо се държи така.
Сестра Мариана, задъхана, взе опаковката и я отвори. Всички замръзнаха вътре беше мъничко кутре, едва дишащо, с счупен крак. Козината му беше изцапана с кръв.
“То го е донесло за помощ…” прошепна д-р Петров.
Оказа се, че кутрето беше блъснато от кола близо до болницата. Кучето, очевидно майка му, било намерило начин да спаси малкото.
Лекарите импровизираха нямало операционна за животни, но добросърдечният хирург и двама негови колеги се справили. Обработили раните, сложили шина и направили инжекция.
Докато те работиха, кучето седяше до вратата и тихо скулеше, без да откъсва поглед от малкото. Когато операцията приключи, то внимателно облизва кутрето по муцунката и положи главата си до него, сякаш го успокоя.
Така целият екип научи урока любовта и инстинктът на една майка нямат граници, дори когато става дума за животни. А състраданието може да се прояви по най-неочаквани начини.
