**Залез на връзките, изгрев на кариерата**
— Аз си тръгвам, Борис. И не се опитвай да ме спреш. — Ралица стискаше в ръката си стара четка с облезена дървена дръжка, сякаш беше талисман. Зад нея на мольберта изсъхваше незавършено платно — ален залез, разкъсан от тъмни щрихи.
— Тръгваш? Къде? При своите бои и четки? — Борис се засмя, но в гласа му зънеше яд. — Ти си нищо без мен, Ралица. Нищо. Кой ще те приеме с тази твоя “мазалотия”?
Тя го погледна — човека, който някога ѝ обеща звезди от небето, а сега ѝ отнемаше дори светлината. Неговото лице, наскоро толкова познато, сега изглеждаше чуждо, изкривено от презрение. Ралица пое дълбоко въздух, усети я решимостта, която се разливаше из вените ѝ, и излезе от къщата, дръпнала силно вратата. Вятърът развя косата ѝ, а в гърдите ѝ пламна нещо ново — свобода.
**☼**
Сутринта в малкия им град миришеше на роса, пресна скошена трева и дим от печките на съседите. Ралица се събуди от песента на скорците и хвърли поглед към мольберта в ъгъла. Празното платно я гледаше с мълчаливо укорение, като стар приятел, когото е предала. Днес Борис беше обещал да я закара на изложба в областния град, а тя се усмихна, спомняйки си думите му преди две години.
— Ти си талант, Рали, — беше казал тогава, прегръщайки я в малкия им нает апартамент. Светлината от лампата падаше върху скиците ѝ, разпилени по масата. — Ще ти помогна да покажеш таланта си на света. Ще блестиш.
Тя вярваше. Вярваше, докато обещанията му не се разтвориха в упреци: „Стига си губила времето с мазилки“, „Време е да мислим за семейство“, „На кой му трябват твоите картинки?“. Всеки такъв удар оставяше следа, като петно върху чисто платно, и Ралица все по-често прибираше четките в чекмеджето.
— Добро утро, сънльо, — Борис влезе в спалнята вече в безупречната си пресована риза, ухаещ на скъп колон. — Закуската е готова, давай по-бързо. Майка ми звъни, очаква ни за обяд.
— А изложбата? — Ралица седна на леглото, оправяйки разрошената си руса коса, която още не беше събрала.
— Каква изложба? — намръщи се той, връзвайки си вратовръзката. — Рали, имаме куп работа. Майка ми иска да обсъдим ремонта, а и аз трябва да отскоча до офиса. Може би друг път?
— Но обеща… — гласът ѝ се разтрепери, но тя замлъкна, видяла как веждите му се свиват в раздразнена гънка.
— Ралица, не започвай. Стига ми от капризи. — изхвърли той и излезе, оставяйки зад себе си аромат на колон.
Тя кивна сама на себе си, преглъщайки разочарованието. Винаги едно и също — „друг път“, „по-късно“, „не сега“. Мечтите ѝ се разтваряха в неговите планове, като акварел под дъжд. Стана, наметна си стария пуловер и отиде в кухнята, където на масата вече изстиваше кафето и препечените филии, приготвени от Борис. Дори неговата загриженост вече изглеждаше механична, като дълг, изпълняван без душа.
**☼**
Ралица беше израснала в дом, където изкуството се смяташе за загуба на време. Дървената им къща в покрайнините на града скърцаше подовете и миришеше на влага. Майка ѝ, уморена от смените в местната фабрика за облекло, повтаряше: „Рисунките няма да те нахранят“. Баща ѝ, вечно захлъзнал в гаража с ръждясали коли, самоРалица усети как слънцето грее по-ярко над новия ѝ път, а на мольберта пред нея вече оживяваше картина на възход — ярък, смел и изцяло неин.
