— Кой ти позволи да вземеш телефона ми?! — Анна за първи път видя истинското лице на съпруга си.
— Ако още веднъж го докоснеш, ще ти счупя пръстите! Никога, чуваш ли? Никога през живота си не пипай телефона ми! — Димитър грабна устройството от ръцете на жена си в ярост.
— Любими, съжалявам… Не исках… Просто исках да погледна нашите снимки от вчера… — Анна се отдръпна уплашено към другия край на дивана.
— Ако поискаш, ще го отключа и ще ти покажа. Но без разрешение… Никога повече! — Димитър поклати глава и отиде в кухнята.
— Боже, какво толкова крие? — сърцето на Анна заблъска силно. В шестте месеца на брака им никога не беше виждала съпруга си толкова ядосан.
— А аз не направих нищо лошо… Просто исках да видя снимките, — тя се сви в ъгъла на дивана.
— Изневяра? Не, това не може да бъде. Току-що се оженихме. Всичко е идеално между нас… — тя поклати глава, опитвайки се да намери логично обяснение.
— Може би се е начел на всички онези блогове за личните граници… Затова сега показва зъби, — Анна загледа замислено в свещта.
— Любов моя, вземи череши. Подбрах най-сладките, — Димитър се усмихна, сякаш нищо не се беше случило, и постави чиния пред нея.
— Какви са ти плановете за утре? Приятелите ми ни поканиха на гости. Винаги казваш, че не те запознавам с никого… Време е. Ще дойдеш ли? — Димитър хвана Анна за ръка.
— Да, разбира се, — тя се усмихна, решавайки да забрави за неприятния момент с телефона.
До този момент бракът им изглеждаше като приказка. Само ако знаеше какво я очаква…
—
На следващия ден
Те пристигнаха в дома на приятелите.
— Аз съм Павел, а това е жена ми Марина. Влизайте, вечерята почти е готова! — приветства ги топло приятната двойка.
Димитър подаде бутилка вино и заедно с Анна влязоха в уютната всекидневна.
— Анна, с какво се занимаваш? Димитър почти нищо не ни е разказвал за теб… — попита Марина.
— Работя в киноиндустрията. Организирам снимки, — Анна отпи глътка вино и взе парче сирене.
— Киното е интересно. За разлика от твоята работа в автокъщата… — Павел се усмихна лукаво на приятеля си. — Колко коли продаде този месец?
— Тринадесет. Очаквам добра премия! — Димитър гордо вдигна чашата си. — За прекрасните ни дами и моята очарователна съпруга!
Вечерта премина приятно, но Анна не можеше да се отърси от чувството, че апартаментът ѝ изглежда познат.
—
Месец по-късно
Връзката им разцъфтяваше като черешовите дървета през пролетта. Всичко беше перфектно. До един момент.
Един ден на работа Анна получи списък с апартаменти за снимки. Един от тях ѝ изглеждаше познат.
— Не може да бъде… Това е апартаментът, в който бяхме с Павел и Марина! — тя гледаше снимките с изумление.
Тя реши да избере именно него.
Когато хазяйката, Ирина Петрова, отвори вратата, Анна не успя да скрие вълнението си:
— Извинете, но аз вече съм била тук. Познавате ли Павел и Марина?
— Не, не познавам такива хора… Апартаментът се отдава под наем за кратки срокове, — сви рамене жената.
— Но… техните снимки бяха тук…
— Може би някой от наемателите ги е сложил. Последният, когото помня, беше един мъж… Димитър, ако не се лъжа? Висок, с приятна външност.
Анна усети студени тръпки по гърба си. Това беше точно описание на съпруга ѝ…
Същата вечер Анна предложи на Димитър отново да се срещнат с Павел и Марина. Той отказа.
— Те заминаха на море до есента.
Тя не му повярва.
А на следващия ден се случи нещо още по-странно.
В търговския център към тях се приближи непознат мъж.
— Сергей?! — възкликна той с изненада.
Димитър забърза крачка.
— Ти… ти си мъртъв… — промърмори мъжът.
— Сбъркали сте! — Димитър рязко хвана Анна за ръката и я поведе към изхода.
Тази нощ Анна изчака, докато съпругът ѝ заспи, и отключи телефона му.
Това, което видя, я потресе.
Димитър беше наел актьори, за да играят неговите приятели. А в старите му фотоалбуми… беше друг човек. Сергей.
—
Истината се разкрива
На следващата сутрин Анна покани Димитър в кафене.
Той седна, дишайки тежко. Беше ранен.
— Онзи мъж ме разпозна. Свършено е… — прошепна дрезгаво. — Бях под прикритие. Престъпна организация… Откраднах от тях един милиард. Парите са на този телефон. Сега са твои.
— Бременна съм… Няма да те оставя! — Анна се вкопчи в ръката му.
— Ти трябва да оцелееш… — Димитър загуби съзнание.
Анна веднага се обади на баща си, бивш следовател.
— Татко, знам, че не сме говорили от пет години… Но трябва да спасиш мен и съпруга ми.
—
Три години по-късно
На брега на океана мъж, жена и малко момче строяха пясъчен замък.
— Мамо, татко, вижте каква крепост!
Мъжът прегърна съпругата си.
— Най-голямата крепост… е нашето семейство.
Слънцето грееше еднакво за всички – за добрите и за лошите хора.