Когато слязох от автобуса, видях майка ми да седи на тротоара и да проси. Аз и съпругът ми останахме в шок. Никой не знаеше за това. Аз съм на 43, а майка ми на 67 години. Живеем в един и същи град, но на противоположни краища. Както много възрастни хора, и майка ми има нужда от постоянна грижа, но не може да се премести у мен по една проста причина – има четири котки и три кучета в апартамента си. Храни и всички улични животни в квартала. Харчи всяка стотинка, която ѝ давам, за лекарства и храна за животните. Но аз ѝ нося всичко необходимо, защото знам, че няма да похарчи нищо за себе си, а само за животните. Наскоро с мъжа ми бяхме на гости и решихме да оставим колата и да се приберем с градския транспорт. Може ли да си представите изненадата ми, когато слязох от автобуса и видях майка ми да проси на тротоара. Не знаех какво да направя. Съпругът ми също беше изумен – той знаеше, че взимам пари за майка ми от нашия семеен бюджет. Логично се запита за какво харча парите. Оказа се, че майка ми проси, за да има с какво да изхрани кучетата и котките си, да им купи храна и ваксини. Всичко това е тъжно, но как бихте се почувствали, ако видите майка си в подобно състояние? Какво ще си помислят роднини, приятели, съседи? Сигурно ще решат, че съм безотговорна дъщеря, която е изоставила майка си. Сега обикалям улиците, за да я търся, защото знам – дори на моите молби не е спряла, просто се крие по-добре.

Когато слязох от трамвая, видях майка си седеше на плочките пред пазара и просеше. Беше странно, все едно навън времето не съществува всичко се люшкаше като вятър, а гълъбите шепнеха нещо на непознат език. Аз и съпругът ми Стоян застинахме като препарирани. Никой не знаеше за това.

Аз съм на 43 години, а майка ми, Марика, е на 67. Живеем в един и същи град София, но все едно сме на края на различни светове: тя, зад Люлин, аз край Слатина. Както много възрастни хора, майка ми има нужда от непрестанен надзор, но отказва да дойде при мен само по една объркана причина в апартамента ѝ живеят четири котки и три кучета. Храни и всички улични песове наоколо. Всичките пенсии и левчета, които ѝ давам, изчезват по лекарства и животинска храна без остатък.

Аз самата ѝ нося всичко хляб, мляко, сирене, витамини. Знам, че стотинка няма да даде за себе си, ако има негледан гълъб наоколо или гладно коте. Последните дни, аз и Стоян отидохме на гости у приятели. Оставихме колата при тях и хванахме трамвая обратно. Сякаш светът се разтвори, щом излязохме на спирката и видях майка си, кръстосала крака по земята, просеща стотинки. Стоях, все едно съм насън не знаех къде съм. Стоян беше също като скован знаеше, че отделям от нашата заплата всеки месец за майка.

В ума му заигра съвсем логичен въпрос: на какво харча тия пари? Излезе, че майка ми събира левове за своите кучета и котки за гранули, салами, за ваксини да им бие.

Всичко това изглежда като театър на абсурда, но как би се почувствал човек, ако сънува майка си в такава сцена? Какво ще си кажат родата, познатите, комшийките сигурно биха си помислили, че аз такава безполезна дъщеря съм я забравила и изоставила. От онзи ден вървя като лунатик по софийските улици и търся майка си знам, че дори след виковете ми тя не е спряла. Просто сега се укрива по-умело из сенките, където никой не я намира, освен старите улични котки.