Когато съдбата почука на вратата

**Когато съдбата почука на вратата**

Ръководителят на маркетинговия отдел Борис, самотен и уверен в себе си, не издържа, когато видя новата служителка – ярката и дързка Ралица. Тя току-що се появи в офиса, а той вече беше при нея, без да крие интереса си.

— Добро утро, колега — усмихна се той, а топлината в усмивката му едва не изгори Ралица.

— Добро утро — отвърна тя кротко, но с искра в гласа, ъгълчетата на устните й леко се дръпнаха в отговор.

— Хайде, започвайте. Олга ще ви запознае с работата, тя е нашата менторка — Борис кимна към по-възрастната колежка. — Прочетете инструкциите. Успех, надявам се да работим добре заедно.

Колежките, повечето жени, го последваха с погледи. Когато Борис излезе, Олга шепна на съседалката си Надежда:

— Откога нашият Боби се прекланя пред новодошлите? — Разсмяха се тихо.

Ралица отначало беше нащрек. Нов колектив, непознати лица. Тя не беше скромничка – на двадесет и три вече имаше няколко бурни романа. Още в колежа започна връзка с преподавател, с двадесет години по-възрастен. Той сам сложи край, когато слуховете стигнаха до семейството му. Ралица просто сви рамене и продължи напред, оставяйки след себе си разбити сърца.

След две седмици Борис я покани да останат след работа за кафе на речния бряг.

— Защо не? Вие сте шефът ми, а с шефовете трябва да се ласкае — отговори тя с хитра усмивка, сякаш му поднасяше предизвикателство.

Тонът й беше толкова невинен, че Борис за момент помисли, че се шегува. Но сърцето му подскочи от щастие. Той беше на тридесет и две, сериозни връзки нямаше – всичко свършваше на половината. С Ралица обаче всичко се случи бързо: срещи, страст, любов. Скоро целия офис вече говореше за новината: Борис и Ралица канят колегите на сватба.

**Семейство на ръба**

Борис се разтваряше в Ралица, изпълнявайки всяко нейно желание. Тя постави условие:

— Без деца, Боби. Искам да живея за себе си. Когато съм готова, ще ти кажа. До тогава – без пелени и безсънни нощи.

Борис вярваше, че времето ще промени всичко. Очакваше тя да промени мнението си, да разбере, че семейство без деца е само половинчато щастие. Но месеците минаваха, а тя само махаше с ръка:

— Боби, вече ти казах. Не ме притискай. Не съм готова.

Един ден я завари в банята – тя стоеше бледа, с тест за бременност в треперещите си ръце.

— Ралица, ти… бременна си? — прошепна той, страхлив да повярва.

Тя мълчаливо кимна, а очите й се изпълниха със сълзи. Борис, извън себе си от щастие, я вдигна на ръце, но тя избухна в плач:

— Не искам да раждам! Не искам да стана дебела, не искам този живот! Направи нещо!

Той я притисна към себе си, целувайки мокрите й от сълзи бузи.

— Не плачи, това е чудо. Толкова много те обичам, Рали. Ще имаме бебе!

Но Ралица беше непреклонна. Записа час при лекар, решена да прекъсне бременността. Борис, разбрал за това, влезна в клиниката в последния момент. Скандално я изведе навън.

— Ралица, моля те, не го прави. Остави детето да живее. Ще бъда до теб, ще поема всичко — гласът му се тресеше.

Тя се съгласи, но с условие: пелени, памперси, нощни ставания – не са нейна грижа. Цялата бременност Борис беше до нея, познавайки всяко й желание. Когато дойде времето, я закара в родилния дом. Само като видя здравото си момиченце, той успя даРалица изчезна без следа, оставяйки малката Дарина в ръцете на Борис, който от този момент стана и баща, и майка за нея.

Rate article
Когато съдбата почука на вратата