— Стоянке, моля те, заеми за хляба — гласът на Венета Димитрова трепереше като тънко стъкло под крака. — Навън е замръзнало, страх ме е да не падна…
— Майко, ти се шегуваш ли? — Кирил завъртя очи, без да мърда от дивана. — Тъкмо се прибрах от нощната смяна. С Марийка ще гледаме филм. Искаш да си почина, нали?
— Синко… наистина не мога… — прошепна тя, стискайки телефона.
— Майко, все едно си от миналия век! Има доставки, приложения, всичко е уредено! Научи се вече да ги ползваш!
— Обърквам се в тия телефони… Може ли ти да поръчаш?
— В колата съм, не ми е удобно. Питай Ралица.
— Питах… На събрание е.
— Добре, — промърмори Кирил. — Като се прибера, ще ти звънна. Кажи ми какво да купя.
— Добре, ще чакам, — прошепна Венета. Но нито след час, нито след два нямаше обаждане. Набираше сама — само дълги гудки и мълчание. Накрая я избави съседът Тодор Петров: поръча през приложението и ѝ помогна да пренесе чантата.
Докато разтоварваше торбите, в нея се натрупваше тежест. Защо ѝ се пада такъв живот? Защо, когато тя има нужда, никой от тези, за които е живяла, не е до нея?
Тя беше добра майка. Остана вдовица, когато Кирил беше на шестнадесет, а Ралица — на единадесет. Издържаше ги сама. Работеше и като счетоводител, и като чистачка нощем. Баба ѝ и леля ѝ помагаха, докато не си отидоха — и всичко падна върху неините рамене.
Къщата на дядо — за Ралица. Апартаментът на майка ѝ — за Кирил. За себе си — нищо. Всичко за децата. Училища, сватби, раждането на внуци — всичко на неините плещи. И тя не се оплакваше. Мислеше си: „Поне за тях ще има бъдеще. Те ще са добре.“
Водяше ги на занимания, седеше до късно над домашните, переше, готвеше, влачеше торби от магазина, лекуваше, вареше чорби. А сега — тя беше станала никой. Обичаен фон. Като рафт в кухнята — има го, но никой не го забелязва.
Когато Ралица я молеше да се грижи за кучето, Венета го разхождаше дори в мраз и дъжд. Когато Кирил оставяше внука си за уикенда, тя не спяше нощем. И никога не поиска нищо в замяна.
Но когато тя се разболя — лекарствата носеше Тодор Петров. Децата дойдоха в болницата за десет минути. Ралица се изкриви:
— Майко, знаеш ли, страх ме е от болници…
— И на никой не му е приятно, дъще…
— Лекувай се, после ще се обадим.
Кирил също излезе бързо: „Марийка е уморена, трябва да помогна с детето.“ Нито прегръдка, нито да седне до нея. Нищо.
А днес… Ледът, който пукаше под крака ѝ, изостри мисълта: тя остарява. Всяка минута може да падне — и никой няма да дойде. Никой.
И изведнъж си спомни онова лято. Беше на тридесет. Кирил още беше малък, Ралица не беше родена. Санаториум в Созопол. Топлина, тишина, никой не я тормозеше. Тогава нямаше телефони. Само тя и морето. Тогава беше щастлива.
Минаха почти тридесет години.
А тя нито веднъж не живее за себе си.
Вечерта, легнала в леглото, се запита: какво я държи тук? Децата са големи, с жилища. Нито благодарност, нито любов. Само използване. А тя? Тя — не е ли човек?
На сутринта стана, завари си чай, извади тетрадка и написа: „Да продам апартамента. Да си купя къща край морето. Да живея за себе си.“
Брокер намери бързо — приятелка я посъветва. Апартаментът се продаде за месец. Парите — в сметката. Документите — готови.
Когато всичко беше уредено, тя повика децата.
— Какво става? — намръщи се Кирил. — Тъкмо се прибрах от работа.
— Майко, с колегата ще се видим. Нещо спешно?
— Да. Трябва да ви кажа нещо.
— Говори, — про— Като се прибират, няма да ме заварят тук — завърши тя, като погледна през прозореца към морето, което вече беше нейно.